Житието на св. Иларион Велики (нататък ЖИВ) е създадено през 390 г. от Йероним Блажени (347–420), приблизително двадесет години след смъртта на светеца (род. 251, Табата, до Газа – † ок. 371, Кипър). Информация за живота на отшелника Йероним черпи от недостигнало до нас кратко писмо-похвала на еп. Епифаний Кипърски. ПреподобниятИларион е един от големите аскети и чудотворци на ІV в., смятан за основател на монашеството в Палестина. В православната и в римо-католическата традиция неговата памет се чества на 21 октомври.
От латинския оригинал на ЖИВ са направени няколко гръцки превода: буквален (известен още като Самоски) и доста тежък като език гръцки превод. Освен него – един свободен, познат в шест редакции. Старобългарският превод възхожда към втората редакция на свободния превод на Йеронимовата легенда, датирана към VІІ в. (BHG 753). Българският преводач следва стриктно своя гръцки източник и предава коректно всички интерполации и перифрази, настъпили спрямо оригинала още на гръцка почва. Гръцкото житие е преведено в България по всяка вероятност едновременно с житията на св. Антоний Велики и св. Панкратий Тавроменийски. Аргументи за ранното датиране на превода и отнасянето му към преславския житиен репертоар са както езиковите особености и архаичната лексика, съхранена в преписите от и след ХІV в., така и старинността на съставите, в които то се помества.
До нас са достигнали следните южнославянски преписи на житието от Йероним: в панегирик Гилфердинг 56 от РНБ, 1509 г. (л. 199r–229v), в чети-минеи НБКМ 1039, средата на XIV в. (л. 226, стълб. b–242 стълб. d), Цетине 20, посл. четвърт на ХІV в., между 1370–1380 г. (л. 82r–121v), ХАЗУ ZІІІс24, трета четвърт на ХІV в. (л. 131, стълб. c–139 стълб. d), Дечани 94, средата на ХІV в. (л. 239r–259v), Драгомирна 700, посл. четвърт на ХV в. (л. 246v–276r), НБС 59, 1614–1625 г. (л. 231r–241v) и в пролог Погодин 629 от РНБ, трета четв. на ХVІІ в. (л. 86r–112v).
Въпреки че малка част от преписите проникват в смесен или новоизводен състав на чети-минейните сборници или в месецослови, в тях е засвидетелстван един и същ превод – направеният по времето на цар Симеон. Само три от паметниците – ркп. Цетине 20, ркп. Драгомирна 700 и ркп. Гилфердинг 56 – съдържат пълния обем на творбата според гръцката версия 2 на свободния превод. Останалите копия пропускат епизоди 23–28 и 33–42 (според сегментацията, въведена от издателката на гръцкия текст). Съкращенията и на двете места са преднамерени, тъй като обхващат епизодите в смисловата им цялост. Книжовникът-редактор пропуска онези части от творбата, които изграждат образа на светеца като игумен на основаното от него манастирското братство и духовен ръководител на новопокръстени и на езичници, както и епизодите, които най-общо се отнасят до описанието на аскетическите практики в манастирска общност. В същото време се съхраняват по-примитивните по отношение на своята композиционна структура пасажи, свързани с антични реалии и с ефектни описания на Иларионовото чудотворство.
По отношение на текстологичните си особености преписите не са единни - в най-честия случай разночетенията са общи за НБКМ 1039 и HAZU ІІІс24, от една страна, и за Дечани 94 и Рс 59 НБС, от друга страна, като Цетине 20, Драгомирна 700 и Гилфердинг 56 нерядко се присъединяват към особеностите на втората подгрупа (Дч94 и Рс59), но много по-често предлагат различни спрямо останалите четири преписа варианти, които в повечето случаи се оказват най-близо до гръцкия превод. Преписите, които демонстрират тенденция към по-активно осъвременяване на лексикално равнище, са Драгомирна 700 и Гилфердинг 56. Двата паметника подменят, макар и непоследователно, архаизмите в превода, докато Цетине 20 също предлага индивидуални варианти, но те по-скоро разкриват филологическата активност на книжовника, която е популярна практика поне за първата половина на Х век.
Единственото изключение по отношение старинността на езика е най-късният препис на дометафрастовата редакция – Погодин 629 – където е демонстрирана голяма свобода на предаване на текста – и в посока на съкращаване на материал в рамките на отделни епизоди, и като перифразиране с цел езиково осъвременяване на запазените части. В ръкописа има и механични загуби: в началото липсват около десет листа – текстът прекъсва преди края на увода и продължава с финала на еп. 13.
Условно може да се твърди, че в южнославянската книжнина навлиза и метафрастовата версия на ЖИВ, която произхожда от гръцкия текст BHG 755. Тя е известна по единствен препис в южнославянски календарни сборници в сръбски чети-миней от Хилендарския манастир № 440 от 1624 г. (л. 188а–210а). В действителност обаче в този ръкопис само първите 16 (вкл.) епизода са превод от метафрастовия текст, останалите следват дословно старобългарския превод.
На руска почва вероятно е проникнал достатъчно древен протограф, който не съдържа нито натрупалите се грешки, открити в южнославянските преписи от ХІV и ХVІІ в., нито значителния пропуск на епизоди от наратива. По всяка вероятност обаче по-късно сред източните славяни житието е претърпяло или основна редакция при съпоставка с гръцкия текст, или има нов превод.
Творбата е позната и в хърватската глаголическа традиция, но преводът е направен от латински. Бревиарната легенда за св. Иларион се предава в силно съкратен вид като от общо 47 епизода са включени само втора глава, част от трета и четвърта, цялата девета и по-голямата част от десета глава.
