Вид колективна молитва, включена на различни места от богослужението, характерна с това, че е съставена от отделни молебни обръщения към Бога, наричани прошения (стб. прошениꙗ ‘искания, молби’) и изричани най-често от дякона, на които хорът (певецът) отговаря с господи, помилоуи; подаждь, господи и др. Прошенията са от типа: Ѿтъ всеѩ д[оу]шꙙ. ꙇ отъ всего помꙑ[сла] миромь господю помолимъ сꙙ (Син. евх. /нови листове/, f. 5v); Помилоуи нꙑ б[о]же по велицѣи [милости твоеи] (Син. евх. /нови листове/, f. 6v). Ектенията най-често завършва със заключителен възглас на свещеника, на който хорът (певецът) отговаря с „Амин”. Диалогичният ѝ строеж създава впечатление за разнообразие и има за цел да осигурява максимална съсредоточеност от страна на вярващите върху тези важни части на богослужението. При отсъствие на дякон прошенията се произнасят от друг свещенослужител. Съществуват различни видове ектении, най-важните сред които са:
А) Велика ектения (от стб. великъ, -ꙑи ‘голям’) – с най-голям брой прошения (15 според съвременната православна практика), на които хорът отговаря с еднократно господи, помилоуи. Поради това, че първите ѝ две прошения измолват от Бога даряване на миръ (събирателно понятие за всички духовни блага), се нарича още Мирна ектения. По съдържание това е най-всеобхватната ектения – в нея молитвеното внимание постепенно се пренасочва от чисто духовното (мирът свише) през общественото (света, управляващите, нашия град, предстоятелите на храма и т. н.) към индивидуалното (богомолците в храма и техните лични потребности). Включена е в началото на основните служби (Света литургия, вечерня, утринна), но според някои древни устави се е изпълнявала в средата на Светата литургия, тъй като по произход е свързана с възгласите на дякона по време на свещеническите евхаристийни молитви (молитвите преди и след освещаването на Светите дарове). С великата ектения са пряко свързани малката, сугубата и просителната ектения.
Б) Малката ектения е съкращение на великата до първите ѝ две прошения, към които е прибавено и едно заключително. Тя е най-често употребяваната ектения в богослужението.
В) Сугубата ектения (от стб. соугоубъ, -ꙑи или соугоубь, нескл., ‘двоен, удвоен’) представлява усърдна молитва (от където идва името ѝ) за различни лица, като заема тази тематика от великата ектения и допълнително я разгръща. Поради напрегнатия ѝ характер хорът (обикновено от третото прошение нататък) отговаря с трикратно господи, помилоуи, което вероятно е късна практика. Сугубата ектения днес се изпълнява в средата на Св. литургия, в края на утринната и на някои други служби. Родовото славянско название „ектения” (гр. ἐκτένεια ‘напрягане на силите, усърдие’) произлиза от видовото гръцко название на сугубата ектения – ἡ ἐκτενή (от ἡ ἐκτενὴς δέησις или εὐχή ‘усърдна, напрегната молитва’), а не от родовото гръцко име на този молитвен жанр – ἡ συναπτή.
Г) Просителната ектения е молитва към Бога за удовлетворяване на различните духовни потребности на вярващите, като подема и допълнително развива тази тематика от великата ектения. На повечето прошения хорът отговаря не с господи, помилоуи, а с подаждь, господи, което е отличителен белег на просителната ектения. Във вечернята и утринната тя се явява заключителна по отношение на другите представители на жанра, изпълнявани на тези служби, а Литургията включва две просителни ектении в средата си.
Д) Литийна ектения. Включена е в състава на т.нар. лития (от грц. λιτή ‘молба; молитва’) – самостоятелна служба, изпълнявана извън храма, която в определен момент от историята на богослужението е интегрирана във вечернята, където обаче продължава да пази известна самостоятелност. Литийната ектения е с покаен характер, има пет (в съвременната практика) обширни прошения и по съдържание е подобна на великата ектения, но е по-пълна от нея. Характерна особеност е изреждането в първото ѝ прошение на всички основни светии, почитани в конкретната юрисдикция, и многократното господи, помилоуи като отговор на хора, отличаващо се с дълбока древност (на различните прошения – 40, 30, 50, 3, 3 пъти).
Е) Ектенията на оглашѐните (подготвящите се за Свето кръщение); и Ж) ектенията на верните (членовете на Църквата) измолват благодат съответно за оглашените или за верните. Изпълняват се непосредствено една след друга, като границата между тях разделя двете от трите части на Литургията – Литургия на оглашените и Литургия на верните.
З) Благодарствена ектения – кратка молитва в края на Литургията на верните, чийто предмет е благодарността към Бога след приемането на Свето причастие.
И) Заупокойна ектения – молитва за упокояване душите на починалите.
Текстовете на ектениите са записани в служебниците и требниците (вж. Евхологий). Съдържанието на прошенията в Требника е съобразено с характера на конкретното тайнство (венчание, маслосвет, опело и т.н.). Най-ранните славянски образци за ектения се съдържат в Синайския глаголически евхологий – старобългарски паметник от XI век, където жанрът носи наименованието диꙗконьство. Вероятно по тази причина в някои съвременни научни трудове ектенията се нарича още дяконство, въпреки че това название създава опасност от двусмислие, тъй като речниковото му значение е ‘положение на дякон’ (БТР 1976: с. 183).
