Хронографът (книга) е сборник с исторически текстове, разпространен в средновековната руска книжнина. Представлява обширен летописен свод, в който историческото развитие на русите и на южните славяни е представено като част от световната история. Хронографът следва руската историко-летописна традиция, започнала с Повесть временных лет, наричана още Начална руска летопис. По подобие на билейската история изложението е структурирано по царства – проследява се историята на старозаветните царства, на Византия до 1453 г., след което се разказва за южните славяни. Повествованието достига до ХVІ в., а в някои преписи и до ХVІІ в.
Първата редакция на Хронографа А. Н. Попов отнася към 1512 г., но според проучванията на О. Творогов тя е създадена през 20-те години на ХVІ в. най-вероятно във Волоколамския манастир. Разделена е на 208 глави, всяка от които проследява развититето на различно царство: на Дарий, на Ксеркс, на Веспасиан, на Лъв Мъдри, на Иван Асен ІІ и т. н. Проследява се библейската история; историята на Лидия и Персия; Александър Македонски, Птоломеите и Селевкидите; Повест за Троя – компилация от Хрониката на Константин Манасий и славянската по произход Притча за кралете; историята на Римската и Византийската империи до падането на Константинопол през 1453 г. Източници на информацията са Елински и Римски летописец, История на Юдейската война на Йосиф Флавий, българският препис на Хрониката на Константин Манасий, Паралипоменът на Йоан Зонара, Александрията. Източник за руската история са Съкратеният летописен свод от 1495 г. и Симеоновската летопис. Сведенията за българите и сърбите са извлечени от жития на светци – Сава Сръбски, Стефан Дечански, Стефан Лазаревич, Иларион Мъгленски и др.
През 1617 г. се появява т. нар. Основна редакция на Хронографа. В нея са добавени сведения за западните славяни, извлечени от хрониките на Мартин Белски и Конрад Ликостен. Третата редакция от 1620 г., известна като Разпространена, съдържа много допълнителни сведения, свързани със Смутното време и Борис Годунов. Приема се, че при нея са използвани вторични източници – както исторически съчинения, така и документи. В нея повествованието достига до времето на възцаряването на Михаил Романов. Не по-рано от 50-те години на ХVІ в. е съставена т. нар. Западноруска редакция, въз основа на която по-късно се създават сръбски исторически съчинения. Различни версии на Хронографа се разпространяват и през ХVІІІ в. Известна е група „особени” преписи на сборника, в които влизат допълнителни съчинения, като Сказание за църквата „Св. София”, Сказание за цар Константин, Сказание за завладяването на Цариград от турците и др.
В Националната библиотека в София под № 774 се намира препис на редакцията на Руския хронограф от 1620 г. Ръкописът се вписва в руската книжовна традиция, а според приписка от 1787 г. книгата е ползвана във Видин по времето на междуособиците, организирани от началниците на еничарите Юмер Пазвант Заде и сина му Осман Пазвантоглу. В текста се забелязват някои особености, които сочат, че ръкопис № 774 съдържа непозната до момента версия на Руския хронограф.
Вж. и https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D1%80%D0%BE%D0%BD%D0%BE%D0%B3%D1%80...(%D0%BA%D0%BD%D0%B8%D0%B3%D0%B0)