Стилистична фигура, при която две близки по звуков състав, но различни по значение, думи (пароними) влизат в контекстова смислова връзка. Парономазията внася качествено ново отношение към обекта, към който е насочена. Обичайното й използване е за изразяване на ирония и негативизъм. В старобългарската литература може да се срещне в прозаически произведения. Характерът на старобългарската поезия, както на т. нар. „декламативна”, т.е. „светска”, така и на култовата, използвана в богослужението, не предполага използването на парономазия.
Примери:
ꙗко(ж) слꙋчи (с) въ болгарьстїи земли в лѣта правовѣрнааго цр͠ѧ петра. бы(с) попъ именемь бꙋм͠илъ. а по истинѣ рещи бг͠ꙋнемилъ[1]. (Попруженко 1936: 310);
коуврикъ – коуковрикъ (Тотоманова 2012: 39-40)
[1] В публикувания от М. Попруженко текст вторият елемент от паронимната двойка е изписан разделено бг͠ꙋ не милъ.