Наклонение, което в старобългарския език се изразява заповед, молба, забрана. В старобългарски формите са се образували от сегашната основа на глагола. В 1. и 2. спрежение в ед. ч. формите са окончавали на -и, а в мн. и дв. ч. показателят за наклонението е бил -ѣ- (2. л. ед. ч. бери, но 2 л. мн. ч. берѣта, 2 л. дв. ч. берѣта). При 3. и 4. спрежение във всички форми наклонението последователно се е образувало с -и- (2 л. ед. ч. носи, 2 л. дв. ч. носите, 2 л. дв. ч. носита) Спомагателният глагол бъіти е образувал повелително наклонение от формата бѫ-: бѫди (2 л. ед. ч.). Иначе се е формите са се променяли, както при глаголите от 1. спрежение. Старобългарските показатели за наклонението -и- и -ѣ- са от дифтонгичен произход и са променяли предходната съгласна според правилата на втора регресивна палатализация, срв. мощи, могѫ, можеши, но моꙃи (2 л. ед.ч.). При глаголите с коренна гласна е в 1. спрежение в повелително наклонение тя се е редувала в ь: рещи, рекѫ, речеши, но в 2 л. ед. ч. повел. накл. рьци.
