С този термин първоначално са се означавали свещени книги или писмена, четени и пазени от жреци и свещенослужители, но недостъпни за мнозинството (грц. απόκρυφος: ‘таен’, ‘скрит’). Впоследствие значението се разширява върху литература, която се разпространява независимо или въпреки решенията на църковните събори. Тази литература е обявявана за „лъжлива”, „неистинска”, „неизправна” и е била включвана в индексите на забранените книги. В християнската книжнина отделянето на определен кръг текстове като „апокрифи“ става във връзка с изграждането на християнския канон, което е многовековен процес. Терминът започва да означава онези текстове, които са извън истинната библейска традиция и извън творенията на отците на Църквата едва след IV в. През първите векове на християнството, а и по-късно, има колебание кое съчинение е канонично, позволено за четене и преписване, и кое не е, ето защо към апокрифната литература съществува нееднозначно отношение. Признаците, по които се определя едно произведение като апокриф, могат да бъдат: 1) спорно авторство; 2) нарушаване йерархията на библейските елементи един спрямо друг; 3) допълнителни детайли, които липсват в библейския текст или противоречат на изискванията на канона; 4) тълкувания на Свещеното писание, съвпадащи с опозиционни учения на християнската догма (ереси) (Наумов 1980: 71-74). Съвременните термини "парабиблейска литература", "пренаписваща Библията литература", "паратекстуална литература" са еднозначни с термина "апокрифна литература".
Старозаветните текстове, които остават извън канона, са възникнали в юдейските и юдеохристиянските общини през периода ІІ в. пр. Хр.–ІІ в. сл. Хр., където в средата на есеи, терапевти, кумрани и сред привържениците на гностицизма се създава богата литература. Най-старите образци от тези текстове, чийто оригинали са били написани на арамейски език, са намерени в пещерите около Хирбет-Кумран, недалеч от Мъртво море (от 1947 г. насам), под формата на свитъци. Сред кумранските текстове са разчетени части от Премъдрост на Иисус, син Сирахов, Книга на Енох (1,2,3), книга Юбилеи, Завещания на дванадесетте патриарси и др. През ІІІ–ІІ в. пр. Хр.някои от тях са намерили място в Септуагинта, а след това и във Вулгата; сред тях са: Премъдрост Соломонова, Товит, Юдит, двете книги Макавеи, както и отделни части от Книга на пророк Даниил, от книгата Паралипоменон и др. Внесени в пълния превод на Свещеното писание, тези книги и откъси се оценяват наравно с каноничните, превеждат се и се разпространяват официално, но се наричат девтероканонични книги. В славянските библейски сводове те са включени от новгородския епископ Генадий (ок. 1499 г.).
Новозаветните апокрифи възникват между I и IV в., паралелно с оформянето на Новия завет и неговата постепенна канонизация. Едно от важните свидетелства в тази насока е т.нар. Canon Muratori (списък на християнските книги), съставен около края на II в. в Рим, в който са включени четирите евангелия (на Матей, Марко, Лука и Йоан), Деянията на апостолите в една книга (авторът отхвърля хожденията на апостолите), апостолските послания (сред които отсъстват Второ послание на ап. Петър, Послание на ап. Павел към евреите, Послание на ап. Яков и трите на ап. Йоан), както и Откровение на Йоан Богослов. Сред новозаветните апокрифи, възникнали на гръцки език, са: Пастир на Ерм, Евангелие на ап. Петър, Евангелие на ап. Тома, Апокалипсис на ап. Петър, Детство Иисусово, апокалипсис на ап. Павел, Деяния на Пилат Понтийски, Апокалипсис на Богородица и др. След приемането на християнството като официална религия от Константин Велики (274–337 г.), Евсевий Кесарийски (264–340 г.) съставя списък на каноничните книги. Санкцията извежда извън канона редица текстове, които са били широко разпространени, напр. Откровение Варухово, Книги на Енох, Паралипомена Йеремиева и др. Атанасий Александрийски през втората половина на IV в. за пръв път набелязва няколко групи християнски книги: в 39-то Послание за празниците той говори за канонични, за неканонизирани, но позволени за четене текстове и за апокрифи, „писани от еретици“. В енцикликата на папа Геласий на събора в Рим (496 г.) броят на отречените и еретически книги нараства – сред тях са включени заклинанията и апокрифните молитви.
В славянската традиция апокрифите се делят на три групи: квазиканонични, неканонични и антиканонични. Квазиканоничните апокрифи са включени като проповеди и жития по време на богослужението на съответния празник и са съществували в общото съзнание наравно с култовата литература. Апокрифността на тези текстове, които са преводни, е въпрос на техния произход в контекста на християнската книжнина изобщо, а не на възприемането им в България. Те се разпространяват в състава на богослужебните чети-минейни сборници още от най-ранна епоха. Два от най-старите преписи на старозаветни апокрифи – Паралипомена Йеремиева и Видение Исайево, са поместени в известния Успенски сборник от ХII–ХIII в. Текстовете са отнесени съответно към 1 май (паметта на пророк Йеремия) и 8 май (вм. 9 май, паметта на пророк Исайя), тъй като сборникът в началната си част представлява чети-миней за месец май. В него е включено и апокрифното Хождение на Агапий до рая. В състава на т.нар. Ягичев Златоуст от началото на ХIV в. са преписани Първоевангелието на Яков и част от Никодимовото евангелие. В българския Германов сборник от 1358–1359 г. са поместени част от Първоевангелието на Яков, апокрифните деяния на апостолите Филип и Тома, хомилията на Епифаний Кипърски за слизането в ада и др. В преписи от ХIV в. са запазени Сказанието на Афродитиан, предназначено за празника Рождество Богородично, Деянията на ап. Тома в Индия (6 октомври), Никодимовото евангелие (Велики четвъртък, 16 октомври) и др.
Неканоничните апокрифи могат да се определят като своеобразна Biblia pauperum в един период, когато е било необходимо достъпно изображение и обяснение на библейските символи. Повестта за кръстното дърво на презвитер Йеремия разказва за произхода и съдбата на трите дървета, които се преплитат и образуват кръстното дърво. В някои ръкописи апокрифен текст за кръстното дърво е поместен под 14 септември (празникът на Въздвижение на честния кръст). Апокрифните деяния на апостолите включват сведения за далечни и непознати страни, за обичаите на езически народи, които граничат с фантастиката. Пътеписният елемент присъства в пътуването на монаха Мелетий до рая, който заедно с двама свои другари преминава през редица изпитания, за да достигне до земите на блажените. Някои текстове на неканонични апокрифи също се срещат в богослужебни ръкописи, например Детство Иисусово (в препис от края на ХIV в.) е четиво за Рождество Христово, апокрифният Апокалипсис на Йоан Богослов – за празника на ап. Йоан (8 май), а Апокалипсисът на Авраам се свързва с неделята преди Рождество Христово, т.е. Неделята на праотците (в преписи от ХIII и от ХIV в.).
В антиканоничните апокрифи преобладават космогоничните теми и представи, които разкриват сътрудничеството на Бога и дявола в Сътворението на света и на човека, борбата между Бога и неговите архангели със Сатанаил и победата им над злите сили. Сред преводните съчинения са Словото за Адам и Ева (допълнено с дуалистични елементи), Видение Варухово, Видение Исайево (с дуалистичните представи), Прението на Христос с дявола, а сред оригиналните – Тайната книга на богомилите, апокрифите за Тивериадското море, за борбата на архангел Михаил със Сатанаил и др.
Старобългарските апокрифи не могат да се определят като еднородна категория – те обхващат почти всички известни жанрове на каноничната литература, като дублират тяхната композиция и стилистика: евангелия, деяния, откровения (апокалипсиси), жития, разкази, апокрифни послания, апокрифна поезия, апокрифни молитви (евхемни текстове), апокрифна въпросо-ответна литература (Петканова 2003: 45-48).
