Наратив, в който повествователят разказва събитията от първо лице (в "аз" форма). В българската средновековна литература елементи на автобиографизъм най-често се срещат в апокалиптичната литература и пророчествата. Тези елементи са част от пророческата реторика като формула на пророческо откровение. Пророкът (Даниил, Исайя, Йезекиил) е посредник между Бога и човечеството, като прогласява истини за това, което ще се случи във видимия свят. Избраните личности, които извършват пътешествия в рая или ада, разказват за видяното и преживяното в първо лице (Богородица, Авраам, монахиня Анастасия и др.). В Български апокрифен летопис на пророк Исайя е предопределено да засели българите в Карвунската земя. Уводната част на произведението повтаря дословно гръцко произведения, преведено в Видение на пророк Исайя от ХІІІ в. В Солунската легенда (ХІІ в.) първоличната фрма на повествование следва обичайната за пророческите откровения форма, в която се оповествява божественият промисъл. Основните моменти в разказа са: произход, учение, съобщаване на Божията воля на избранника, търсене път за осъществяването й, реализиране на възложената мисия чрез намесата на Бога, преодоляване на препятствия за да бъде изпълнена. Аналогиите с пророческите книги и с Деяния на апостолите са търсен композиционен и стилистичен похват. Автобиографичното повествование се среща и в житийната литература под формата на изповед или проповед.
