Терминът се извлича от граматическия трактат на Черноризец Храбър (последна четвърт на X в.) “За буквите” и означава способ за писане чрез определен тип знаци (постоянни смислово-различителни фигури), които авторът, основавайки се на различни гръцки извори, определя като “черти” и “резки”.
Вертикалните или наклонени черти (стълбове, хасти) в морфологията на буквата, които определят, нейната позиция върху хоризонталната линия на реда, а в други случаи – и нейните конструктивни възможности за сливане на няколко буквени знака около този прав (вертикален) елемент. Терминът има два синонима – стълп и хаста – тъй като главно при описването на инициалите в славянската кирилска и глаголическа палеография има известна неяснота - кога отвесните елементи (черти) в морфологията на буквата наподобяват архитектурни детайли, кога - по-скоро растителни (пръчки; остен) или щрихи (нем. Strich). В някои изследвания за черти се употребява и определението мачта. Вертикалните черти са основен елемент в: диграми; лигатури; монограми; везано писмо. В устава и поуустава тяхната относително постоянна височина определя както стила, така и конгруентността на буквите. В някои случаи височината на чертата зависи:
а) от позицията на буквата (начало или край) в думата;
б) от шрифтовия комплект (заглавни шрифтове; за основния текст; сигнални шрифтове);
в) от естетическия усет на книжовника и склонността му да украсява.
Така в края на листа долу се появяват удължени хасти, понякога украсени с низ от топчета, чертички, птици; други преписвачи се стремят последната дума на всеки хоризонтален ред да завършва на Ъ с висока черта.; чертите. на Б и Ъ се пишат високи; лигатури, включващи Т се пишат с висока черта. Подобни детайли насочват към византийски образци от IX-X в., преходни между маюскула и минускула, често умело приложени към славянски букви. При заглавните и сигналните шрифтове характерологични за българската кирилска практика са букви с удвоени стълпове (двойно контурни) със засичане долу в ляво. Двойно контурираните черти са заети от малобройна група византийски образци и са сигурен белег за старинен български кирилски графически протооригинал в графиката на ръкописи като Супрасълски сборник, Енински апостол, Сб. от XIII слова на Григорий Богослов, Изборник от 1073 г., Каракалски апостол. В химнографски текстове като Солунския и Загребския (Ягичев) октоиси, Ягичевите руски минеи от края на XI в. те маркират в много случаи по-старинни текстове.
