Палеографията (от гр. παλαιóς — древен, стар, важен и гр. γράφειν — пиша) е комбинация от знания, представи и методи, които дават въможност: 1) безпогрешно да се чете старото писмо; 2) да се установи времето и мястото на написването на документа; 3) да се разбират и да се отстраняват грешките, прокраднали се в текста и установили се чрез традицията (Добиаш-Рождественская 1987: 19).
Обикновено палеографията се счита не за самостоятелна, отделна наука, а за помощна историческа или историко-филологическа дисциплина. Причина за това е, че методите и средствата за отговора на основните въпроси „кога“ и „къде“ е написан един паметник предполагат съчетание на знания от различни науки: езикознание, история и археология, изкуствознание, литературознание.
Терминът „палеография“ за първи път е въведен от Бернард дьо Монфокон през 1708 г. (Montfaucon 1708). Палеографията в тесния смисъл на понятието се отнася до ръкописните извори. Тъй като дисциплината предоставя основните методи и техники за анализ на писмото, тя е съставна част на всички сродни научни области, като кодикология, епиграфика, дипломатика, сфрагистика. Част на палеографията е и филигранологията – изучаването на водните знаци и фабричните щемпели на хартията.
В по-широк смисъл предмет на палеографията е писмото независимо на какъв материал е написано то – пергамент, хартия, дърво, метал. Говори се в този смисъл и за палеография на миниатюрите и инициалите.
