Местоимение, което замества име на лице. В старобългарски има форми само за първите две лица. Употребата на третоличните форми е била поета от показателните местоимения, като някои от тях (тъ, та, то; онъ, она, оно) са се превърнали в лични местоимения за 3 лице в историята на езика. Скланя се по самостоятелна парадигма, заедно с възвратното местоимение, като формите за дателен и винителен имат кратък и дълъг вариант. За склонението на личното местоимение е характерно наличните на форми от различни основи (вж. суплетивизъм). Така например, формата за 1. л. им. п. ед. ч. е аꙁъ, но за род. п. е мене.