Месецословът е празничният календар на Църквата и съдържа паметите и събитията, които се честват през всеки ден от църковната година – от 1 септември до 31 август. Помества се в края на богослужебните книги – преди всичко в Типика, а също и в служебните Евангелие и Апостол, в Минея, в Требника и др. Думата буквално съответства на гр. менологий (‘сборник с пространни жития, чети-миней’), но в славянската традиция има друго значение, по-близо до гр. синаксар (вж. 1. значение). Съдържанието на месецословите е важно свидетелство за развитието на празничната календарна система и на агиографската традиция.
Като указатели за датите на почитане на светителските памети и празниците от църковната история месецословите възникват още ок. IV в., но тогава са още съвсем кратки. Първоначално съдържат само най-важните празници, по-късно се попълват с други общохристиянски памети, а тъй като в съответствие с литургическата практика на отделните църкви се добавят и специфични за тях светци и празници, вариативността им е много голяма. Най-ранните запазени византийски месецослови (синаксари) се намират в богослужебни книги от VIII – началото на IX в.
В славянската богослужебна книжнина месецословите се превеждат от гръцки и съдържащите се в тях празници се възприемат от местните църкви като общохристиянско наследство, но по-късно активно се допълват с домашни славянски памети, а някои от византийските отпадат. В най-ранния период в тях е отразена константинополската традиция според Типика на Великата църква и се срещат както “източни” памети и собствено константинополски празници, така и светци, почитани и от Западната църква.
Първите славянски светци в старобългарския празничен календар са първоучителите Константин-Кирил и Методий; тяхната памет е отбелязана в почти всички ранни евангелия и апостоли. В отделни случаи освен тях се срещат и други памети, свързани с ранната културна история на славяните – Климент Римски, Климент Охридски, Йоан Екзарх, цар Петър и др. По време на Второто българско царство в месецослова навлизат новите “търновски” светци, чиито мощи са пренесени в българската столица в края на ХІІ – първите десетилетия на ХІІІ в. – Петка Епиватска (Търновска), Иван Рилски, Иларион Мъгленски, Йоаким Осоговски. През втората половина на XIV в. в Българската и в другите източноправославни църкви се въвежда Йерусалимският типик, който унифицира месецослова и установява един постоянен състав.
