Една от формите на тържественото, епидейктично църковно-литургическo и светско красноречие. Тя е наследена от античната риторика, в която се изработва и нейната класическа структура (oт гр. енкомий, ἐγκώμιον - в античността химн в чест на победител, хвалебствие за отделна личност, което по-късно авторите на риторики отъждествяват с похвала за лица, градове и дори животни). Похвалното слово съдържа силно риторизирани увод и заключение, и набор от теми, предписани от късноантичните риторици, които обичайно трябва да бъдат заастъпени в същинската част на похвалата (при. външен вид, семейство, деяния на героя и др). Tъй като словото е епидейктична форма, тези теми рядко се разгръщат чрез подробен наратив, а по-скоро са емоционално и експресивно представени и осмислени от гледна точка на християнската етика. Трябва да се отбележи, че в средновековната литература похвалното слово навлиза като един изключително комплексен жанр, особено, когато става дума за светските похвали, които в някои от вариантите си се доближават до житията и осмислят исторически и политически явления (срв. Похвалата на Евсевий Кесарийски за Константин Велики от IV в. и латинската анонимна похвала за кралица Емма от XI в.). Към тази форма спадат похвали за лица, градове, събития, надгробни слова и др.
Похвалното слово е публичен, тържествен жанр, който се реализира във високите стилистични регистри на езика и се характеризира със засилена употреба на риторически средства. Уводът и заключението на тези текстове често са образци на ритмизирана проза, в която не само синтактичният паралелизъм, но и различните видове повторения (особено анафоричните) осигуряват поетическото звучене на текста. За тези части на похвалните слова, предназначени за църковна употреба са характерни и хайретизми, чиито първообразци трябва да се търсят в библейската юдаистична традиция. Те трябва да внушават екстатичната празничност на християнския ритуал. Освен тази своя фунция, похвалното слово, произнасяно по време на служба, има и меморативен характер, то поддържа паметта за християнските светци и чрез техните образи утвърждава християнските ценности и начин на живот.
В старобългарската литература са застъпени главно тържествените похвални слова за църковна употреба (вж. и Тържествено слово за църковна употреба), поради тяхното ключово място в системата на християнския ритуал. Още от най-ранната епоха се превеждат от гръцки похвални слова, посветени на християнските светци, и се създават оригинални творби на старобългарски език. Сред авторите на похвални слова са Климент Охридски, Йоан Екзарх, Патриарх Евтимий, Григорий Цамблак. Съществуват и малко на брой оригинални светски похвали, както и едно надгробно слово. Светските похвални слова са изключително малобройни. Типичен предаствител на тази форма е анонимната похвала за цар Иван Александър, засвидетелствана в Софийския Песнивец.
