Риторика (грц. Ῥητορεία, стб. Риторьство, означавана и с термина 'ораторска проза') е дял в средновековната книжовност, наследен от гръко-римската култура и обогатен с моделите на юдаистичната традиция. Известна като изкуство за убеждаването, риториката има за цел да внуши на слушателите (и читателите) определена идея, да разтълкува теза или да наложи определени ценности чрез възхвалата (или порицанието) на дела, лица и събития. С термините ‘риторика / риторически’ се означават както практиките на публичната реч и текстовете, в които тя се отлива, така и специфична стилистична обработеност на произведенията, характеризираща се с разширена употреба на фигури, тропи, синтактичен паралелизъм и др. За средновеконото текстопроизводство е характерна риторичност като цяло, независимо дали говорим за ораторска проза или за други дялове на книжовността. Риториката е важен жанр на социалното моделиране, на трансформирането и утвърждаването на социалното поведение и етическите норми.
Ораторската проза обхваща трите основни модалности на публичното слово, които се различават по своето предназначение – учителна (съвещателна, приканване към определен тип действия или поведение), полемическа (в най-широк смисъл юридическа, политическа, свъзана с опровергаването или налагането на някаква теза) и тържествена (епидейтична, описателна), вж. Кеnnedy 1983; Петканова 1974; Станчев 1983; Станчев 1985; Петканова 2001, 41. Подобно разделение е познато още в Ранното средновековие: в похвалното слово за мъченик Киприян Григорий Богослов разделя творбите му на три типа според съдържанието им – морални поучения, разяснения на дóгмата и похвали за отделни личности (PG, XXXV). В старобългарската култура те се превеждат съответно като съвѣтное, прѣпирательное, тръжественое слово (Петканова 1974). Тези модалности от своя страна се реализират в конкретни жанрови форми като хомилии, похвали, полемически слова.
Още в ранната епоха на старобългарската култура (т.е. IX–X и XI в.) до нейния край (края на XVIII в.) са засвидетелствани оригинални и преводни творби, отнасящи се и до трите модалности на риториката – учителната, тържествената и полемическата, но някои от античните и средновековни форми (напр. похвали за градове, за частни празници като раждане, сватба и др.) не са познати в средновековната българска култура (вж. риторически жанрове). Причините за тези отсъствия са свързани от една страна с културния контекст, в който се появяват и развиват тези жанрове в българското Средновековие, а от друга страна с липсата на пряка връзка между античните текстови практики и старобългарската литература.
От гледна точка на сферата, в която тези три модалности функционират можем да различим светска и църковна (религиозна) риторика, като църковната от своя страна може да бъде литургическа (предназначена за богослужението) и извънлитургическа (която е на църковна тема, но не е предназначена за ритуала, а най-често за четене в рамките на манастирския обиход или за друго публично събитие – напр. църковен събор). В старобългарската литература обаче само в рамките на тържественото красноречие са запазени оригинални текстове, принадлежащи както на църковната риторика, така и на светската риторика (макар последните да са съвсем скромен брой, докато принадлежащите на тържественото църковно красноречие да са изключително много).
Някои изследователи разглеждат писмата, книжовните посвещения и др. като част от риторическата проза, доколкото това са риторически обработени текстове, понякога в ритмизирана проза, и доколкото писмата могат да изпълняват някои от функциите на риториката (да убеждават, утешават, хвалят и пр.). Форми като посланията практика са неотличими по структура и тематика от едно нравоучително слово и само екстра-литературни фактори, като фунциониране, адресат и др., могат да го оразличат.
В ранната християнска църква до формирането на ритуалните песенни цикли, проповядането е имало водещо значение, затова включително през IV-V в. можело да се произнесе в рамките на една литургия повече от една проповед, а самите проповеди по обичай са били въздълги. Впоследствие някои от тях били адаптирани (съкратени) за новата структура на богослужението, а пространните варианти започнали да се използват главно за извънритуално четене. Това състояние е ясно отразено и в преводната, и в оригиналната старобългарска литература, където напр. полемичният трактат на Презвитер Козма срещу богомилите, който по предназначение, тема и обем няма място в литургическата практика, е бил сегментиран от по-късни славянски книжовници и отделните части са били включени в поучително-покаятелния богослужебен цикъл. Същото се отнася и до преводни теологически трактати, като тези на Йоан Кантакузин, части от които могат да се срещнат в ръкописната традиция като кратки поучителни слова за богослужебна употреба.
За разлика от Византия, в средновековна България не са запазени преводни или оригинални съчинения по теория на риториката, с изключение на един кратък трактат за художествените тропи от Георги Хировоск, който по същество е учебно помагало, дефиниращо спецификите им, вероятно първоначално предназначено за неговите ученици от Константинополската императорска школа. Текстът е бил преведен в рамките на Симеоновия сборник (Изборник от 1073 г.), като преводачът е направил някои промени с оглед на новото му предназначение (Куев 1977; Велковска 1986).
