Кирилско писмо, в което правилните форми и геометричната им съпоставимост (вж. конгруентност) е нарушена: а) по отношение на елементите, съставящи самата буква; б) в разнообразието от буквени варианти в един и същи шрифт, използвани от един и същ книжовник; в) в отношенията между съседни букви; г) с употребата на повече от 3-4 абревиатури в една страница от текста, независимо от формата на листа. Появата на полууставното писмо в славянската практика се обяснява двояко - от една страна под влияние на стария гръцки курсив, който през IX-X в. вече прониква като позиционни варианти в гръцкото уставно писмо, напр. Κ, Π, Τ, със свободно изписани хасти и допълнителни елементи. Самото кирилското уставно писмо се появява в момента на установяване на нормите на маюскула и минускула във византийската практика, като и в двете шрифтови разновидности количествено се увеличават: декоративно съчетаване на тънки и удебелени буквени елементи; свободно изписаните, не геометризирани буквени елементи; варианти на самите букви; абревиатурите се увеличават по брой в една страница текст, макар и да се запазват формата на буквите и принципите на съкръщаване, вж абревиатура; лигатурите не се различават съществено от тези в уставното писмо. Употребява се точка ( . ), към края на XIII в. и запетая ( , ). И двата знака за сегментация се поставят под или малко под средата на реда. Надредните знаци са малко и непостоянни; употребява се точка за означаване на йотация. Сигналните шрифтове са подобни на тези в уставното писмо; декоративната система и орнаменталните мотиви - съшо.
По същество нито една от славянските кирилски разновидности до XV в. не променя: общата конфигурация и конгуентност на буквите, приети през IX-X в.; междубуквените разстояния, усвоени в същия период. Ето защо много изследователи се колебаят при разграничаване на полуустава от уставното писмо. Ранният полуустав се илюстрира от паметници като Боянско евангелие, Ватопедска грамота на цар Иван Асен, Радомиров псалтир, някои листове от Драгановия миней. Славянският кирилски вариант на полууставното писмо, наречен от В. Н. Щепкин византинизиран полуустав е резултат от дейността на възобновената царска канцеларя след 1186 г. и от непосредствено влияние на ранния гръцки минускул, които подпомагат бързината на писмения процес. Най-ранни частични изяви се датират от Ватопедската грамота на цар Иван Асен II, Търновския надпис на цар Иван Асен II от 1230 г.; недатираният Драганов миней. Полууставното писмо е типично за т.н. народни кирилски почерци, които се срещат след края на X - началото на XI в. - кирилски приписки (вж. приписка; бележка), в глаголическото изборно Асеманиево евангелие, Слепченския апостол, Добромирово четириевангелие; много важния за връзките между южнославянските и западноруски книжовни средища Летопис на Авраамка от XV в. и др.
Разновидността попгерасимово писмо в южнославянската практика се оформя като шрифт на полуустава и придобива масово разпространение и влияние едва след 30-те години на XIV в. Този полуустав е свързан с ревизията на текстовете, преводите и непосредствените справки с византийски писмени извори.
