Самостоятелна научна дисциплина, която изучава пораждането, историята и промените при разпространението на текста на литературните паметници и историческите документи. Крайният резултат от текстологическите изследвания са изданията на текста. В античната, в средновековната и в новата литература текстологията има различни аспекти в съответствие с различните обекти на проучване. Наред с това съществуват различни цели при анализа на текста, които имат своя проблематика и свое развитие през времето. Обект на текстологията е както самият текст, така и неговата история. Едиционните въпроси се поставят на основата на пълното и изчерпателно проучване на целия материал и критическият му анализ. Текстологията възнива в късната античност. От такъв характер са заниманията на александрийските учени (ІV-І в. пр.н.е.) за установяване на текста на Омировите поеми "Илиада" и "Одисея". Основите на класическата европейска текстология се поставят в Германия през ХІХ в. от културно-историческата школа на К. Лахман (1793-1851). До времето, по което той обосновава своя метод на текстологическо проучване, съществува схващането, че историята на текста представлява процен на непрекъснатото му повреждане, поради натрупването на грешки при преписване. Този подход е използван от А. Шльоцер (1735-1809) при реконструкцията на Несторовия летопис, руски по произход, в която той подбира "най-добрите" четения. Й. Добровски (1753-1829) предлага един исторически поглед върху ръкописната традиция, който включва разделянето на преписите на "по-добри" и "по-лоши" като цяло, а не само въз основа на разночетенията. К. Лахман в работите си, посветени на реконструкцията на Новия завет, на антични произведения, на "Пенес на Нибелунгите" и др. въвежда за пръв път класификация на преписите, основана на "общите грешки". Тази теория се прилага от повечето учени от ХІХ и ХХ в. Методът се заключава в откриването на "общи грешки" в групи преписи, които съответно се отнасят към общ хипархетип. При съпоставката на два или повече такива хипархетипа се реконструира евентуално архетипа на авторския (или основен) текст. Други изследователи заменят теорията за "общите грешки" със "сходните места". Методът подлежи на критика от Бедие (Joseph Bédier) (1864–1938), който сравнявайки над 100 подобни генеалогически схеми установява, че повечето от тях са двуделни. Преобладаващата дихотомия в текстологическия анализ според него не отговаря на реалното положение в ръкописната традиция. Формалната класификация на текстовете, основана само върху механични похвати, се критикува от редица автори, които търсят обективни критерии за взаимоотношението между историята на текста и неговото предаване в преписите (според нормативността на скриптория, според навиците на преписвачите и пр.). Несъмнен е приносът на Г. Паскуали, М. Барби, П. Маас, С. Тимпанаро, П. Райна, Х. Франкел, Л. Рейнолдс, Н. Уилсън и др. В славянския свят текстологията за пръв път се разглежда от Б. В. Томашевски (1922). Колективният труд "Основи на текстологията" (1962), издаден под ръководството на В. С. Нечаев, разглежда текстологията като "филологическа, литературоведска наука, която изучава похватите при анализа на текста на литературните произведения с цел правилното им разбиране, критическа проверка, поправка и публикуване". Трудът на Д.С. Лихачов "Текстология. Върху материал от руската литература през Х-ХVІІ в." (1962) представлява нов етап в развитието на научната дисциплина по отношение на средновековното писмено наследство. Крайната цел в съвременната текстология остава установяването на основния текст - авторски или преводен, неговите редакции, преправки, контаминации с други текстове и пр. Невинаги съществува точно съответствие между понятията "текст" и "творба". Често филологическият анализ възстановява един до голяма степен хипотетичен първообраз, в случай, че липсват достатъчно свидетелства за неговата първичност. За обогатяване на съвременната текстология (краят на ХХ и ХХІ в.) дават своя принос учени палеослависти от италианската школа (Р. Пикио, А. Данти, А. Коссова и др.) и учени от нидерландската школа (У. Федер, Й. ван дер Так), които разработват текстологични изследвания върху материал от славянското Средновековие.