Местоимение, чиято функция е да отпраща към вече споменати думи (лица или предмети) или изрази в текста. Старобългарското анафорично местоимение е по произход старо показателно местоимение. Тъй като в старобългарски неговите показателни функции са били загубени, то не притежава форми за именителен падеж. Тази функция изпълняват показателните местоимения тъ, сь и онъ. Формите *и, *ꙗ, *е за им. п. се възстановяват етимологически. В старобългарски се скланя по меките местоименни основи. След предлог се развива епентетично (вмъкнато) n, което пред коренния глайд j се палатализира: вь нѭ, къ нѥмоу. Още в старобългарски започват да се срещат съкратени форми на местоимението: го, вм. его, моу вм. емоу.
Вж. и стилистичната фигура анафора.
DBPedia.