Стилистична фигура, която се изразява в разместване на обичайния словоред във фразата или изречението. Използва се преди всичко в ритмизирани текстове като средство за следване на ритъма, както и за изразяване на по-силна емоционалност. Не са редки случаите в старобългарската литература с инверсия на местоимения във винителен падеж, при което местоимението от енклитика се превръща в проклитика и получава собствено ударение. Този похват използва Константин Преславски в Канона за св. Методий, напр.: Тѧ има ѡче земѣ Моравскаа. стѣнѫ тврьдѫ.; Тѧ молимь Меодие. ст͠лю славне.; Тѧ бл͠жне пое(т) земѣ Моравскаа. че(с)но твое тѣлѡ имѧщи. и Паноньскаа ст͠лю. (Иванов 1970: 303-305; Христова 1995: 112). Цитираните примери показват и други словоредни размествания, в които прилагателното следва съществителното име – стѣнѫ тврьдѫ, ст͠лю славне, земѣ Моравскаа, за разлика от че(с)но твое тѣлѡ. Инверсията може да бъде и средство за следване на необходимите букви от акростиховата фраза, напр.: Прѣщедре ицѣли мѧ (триоден стих в V песен от трипеснец за петък, III седмица на поста), където началната буква от стиха участва в акростиха Гранеса добра Константинова. В последния стих от трипеснеца се наблюдава словоред с начална позиция на същия глагол, включен в акростиховата фраза: Исцѣли мѧ гж͠е прс͠таꙗ (стих от IX песен, Попов 1985: 231).
