I. Вж. писменост.
II. Писмото е жанрова форма на средновековната епистолография. Писмата се отличават с конвенционална структура (т.е. куртоазно обръщение -поздрав, същинска част, развиваща темата на писмото, финална формула). Писмата в средновековната литература с малки изключения са жанр на официалното общуване. Те могат да бъдат обществени (когато обсъждат политически, държавни, църковни въпроси) или частни (ако изразяват лични виждания, изповед). Запазени са няколко писма на владетелите Симеон и Калоян с политическо съдържание, които са написани съответно на гръцки и латински. Терминът ‘послание’ се използва в средновековната литература, за означаване както на типично политическите писма, така и на църковните послания.
Данни за епистоларни произведения, писани на старобългарски или на гръцки език от славянски автори през ІХ–Х в., липсват. Изключение правят трите запазени писма на цар Симеон, от периода 895-896 г., когато Лъв Хиросфакт е изпратен от император Лъв VI Мъдри, за да преговаря за връщането пленниците, взети от Симеон по време на войната с Византия през 894-896 г. заради преместването на българското тържище в Солун (Златарски1927; Дуйчев 1940-1943). Те са са важно свидетелство за равнището на културна компетентност и усвояването на определени литературни форми в българския царски двор.
Благодарение на папската канцелария на латински език са запазени вероятни преписи (извлечения от) пет писма на цар Калоян (1197–1207) до папа Инокентий III (1198–1216), между които и неговият Златопечатник от края на 1203 г.; три писма на архиепископ Василий до папата, неговата Клетва пред апостолическия престол, както и добавката му към второто писмо на Калоян, а така също и по едно писмо от български висши духовници (митрополити и епископи), и от княз Белота (ЛИБИ, Божилов, Кожухаров 1987: 290). Писмата са били преведени първоначално на гръцки и след това от гръцки на латински (Дуйчев 1942).
