Повествователните съчинения в старобългарската литература (понякога наричани „старобългарска белетристика“) са небогослужебни творби, които имат предимно светски характер и са най-често определяни като разказ, повест или роман, но към тях спадат и редица кратки жанрови форми – басня, притча, нравоучителен пример (екземплум). Тези произведения са главно преводни и имат античен или източен произход. Към античните се отнасят напр. романът за Александър Македонски, наречен „Александрия“, повестта за Троянската война („Троянска притча“) и „Разказът за Езоп“, а към източните – повестите “Варлаам и Йоасаф”, “Стефанит и Ихнилат”, “Акир Премъдри” и др. Някои творби (“Кръчмарката Теофана”, „Разказ за кръвосмешението“ и др.) имат средновековен византийски произход.
Независимо, че днес понякога са наричани „белетристика“, през Средновековието старобългарските повествователни съчинения не са възприемани като фикционална проза, а като документални творби, разказващи за действително станали събития, чиято достоверност не се поставя под съмнение. Така Александрията и Троянската притча били възприемани като исторически текстове, а „Варлаам и Йоасаф“ е отнасян към житийните произведения. Някои средновековни повествователни съчинения стоят близо до агиографията или се отнасят към нея – напр. патеричните разкази или разказите за чудеса и за пренасяне на мощи. Други от тях, съставляващи сбирки от нравоучителни примери, притчи и сентенции, както и функциониращите самостоятелно извлечения от по-големите творби (напр. притчите от „Варлаам и Йоасаф“), могат да се причислят към учителната литература; създадени като „душеполезни“ четива, те се поместват в книги, предназначени както за светските, така и за монашеските среди
