Кратки стихотворни творби от епиграматичен тип (най-често двустишия и тристишия, много рядко по-големи произведения, съставени от десет-дванадесет или повече стихове), които предхождат кратките (проложни) жития за светци и четивата за празници от неподвижния празничен цикъл в Стишния пролог, служат като увод към тях и се рецитират непосредствено преди съответните текстове. От края на XIV в. те се откриват и в минеите (празнични и месечни), отразяващи богослужебната практика на Йерусалимския устав, където в службите след шестата песен на канона се поместват проложни текстове от Стишния пролог. Принадлежат към декламационната поезия. В средновековната българска литература тази жанрова форма не съществува самостоятелно, а само като стихотворен предговор към проложни четива.
Родоначалник и най-известен представител на този тип поезия е известният византийски автор на дидактически епиграми Христофор Митиленски (ок. 1000 ‒ след 1050 или 1068 г.). Неговият календар, съдържащ ямбически двустишия и тристишия, посветени на светците, е използван при оформянето на гръцкия Стишен синаксар, който заляга в основата на славянските преводи и редакции на Стишния пролог. С повсеместното налагане на Стишния пролог в богослужението наличието на стихове се възприема като неотделима част от проложното житие – нововъзникналите текстове се пишат заедно със стихове, а към по-старите се добавят стихове и от други автори. Известни са множество оригинални славянски проложни стихове. Проложни стихове към създадени от тях кратки жития пишат Григорий Цамблак, Димитър Кантакузин, инок Андрей и др. В някои случаи, когато в Стишния пролог оригинални четива нямат проложни стихове, такива са добавени към тях в минеите.
Примери за проложни стихове от старобългарската литература
