Проповедта е дидактична форма на публично общуване (социален, а не литературен жанр), която се реализира в различни текстови формати. А. Оливар справедливо отбелязва, че християнската проповед започва своето съществуване още преди формирането на новозаветния канон. (Olivar 1998:21). До голяма степен текстът на Новия Завет отразява тъкмо проповедите на Исус, и възкресява частично някои от ситуациите на проповядане. Библейски сентенции като „Който има уши, да слуша“ (Maтей 11:15, Марко 4:9, Откр 2:29) отдавна са загубили истинското си значение (да сигнализират началото на проповедта) и са се превърнали в енигматични маркери на значимостта на посланието й и тайната на откровението. Публичното слово е иманентна характеристика на християнската култура още при пораждането й, а проповядането е най-важният инструмент на нейното утвърждаване.
Основана на предхристиянската, юдаистична традиция и проповедите в синагогата, на равинистичното наследство, на античната традиция на пътуващи философи и проповедници и на новозаветната притча, проповедта се развива като важен фактор в живота на средновековния човек. Чрез проповедта се разясняват и осмислят светото Писание и християнската история, внушават се християнските ценности и християнският морал. Нейните три съществени характеристики са: обвързаност със сакралния дискурс, дидактично послание, устно изпълнение. Текстът, писмен или устен е същността на проповедта, носител на смисъла й, но той далеч не е единственият й елемент. Поради това, че тя е предназначена да се произнася устно (дори и когато е предварително написана и подготвена), нейната реална, същинска природа е само частично възстановима за съвременния изследовател чрез запазените писмени свидетелства, които обаче не могат да предадат изцяло нито автентичния й глас, нито реализацията й, нито действителния й контекст. Затова много често в науката под проповед се разбира само запазеният писмен свидетел (текст).
Още в ранната епоха проповедта става задължителна част от християнското богослужение. В ранната църква няма формално ограничение за нейното времетраене и проповедите са траели с часове. Постепенното й институционализиране в рамките на службата води и до съкращаването на обема на словата, предназначени да се четат по време на литургия. Тези по-кратки (съкратени форми) са до голяма степен и състоянието, наследено от Византийската традиция в средновековна България.
Tъй като проповедта не е литературен жанр, почти отсъстват формални особености, общи за всички текстове. Проповедта може да варира формално от кратки напътствия (заповеди) до завършени риторически форми (хомилии, беседи), наративи и тълкувания. По същият начин, стилът на проповедите може да бъде неусложнен или по-обработен.
Отличен пример за проповеди, звучали в българските средновековни храмове, са сбирките със Златоустови слова. Интересен паметник в този аспект е и Учителното Евангелие, преводно-компилативен паметник, който Константин Преславски съставя, като добавя и едно оригинално съчинение.
