Типикът (от гр. τύπος, ὁ – ‘модел, образец’) е църковно-богослужебна книга на Православната църква, в която в системен ред са поместени указания за реда и начина на извършване на църковните служби. Манастирските типици съдържат и раздел с общежителни правила за монасите (дисциплинарна част). Съдържа минейния и триодния цикъл на богослужение (календарния и подвижния празничен цикъл на църковната година) и допълнения (разпоредби за монасите, указания за свещенодействия, грамоти за дарения на манастира и др.). Урежда начина на употреба на химнографските книги (октоих, триод и миней). Възниква и се развива постепенно, като в окончателен вид се оформя около Х в.
Първият дял на Типика обхваща реда на богослужението за малка и голяма вечерня, всенощно бдение, утринна, чина на панагия, за извършването на литургията и четенето на Евангелието по време на служба, за изпълнението на каноните през дните на седмицата, за съботните служби, за службите на големите празници, които се падат в неделя или в определени дни от седмицата и др; тук се поместват правилата за монашеския живот и имущество. Значителна част заема месецословът, където са поместени указания за богослуженията от денонощния кръг за всеки ден от годината по календарния (минейния неподвижен) цикъл. След него се дават указания за триодния (постния и цветния подвижен) цикъл. Допълненията към Типика може да съдържат указания за изпълнението на някои еднострофични химнографски творби (тропари, кондаци, ипакои, светилни, прокимени, причастни и др.), указания за частно богослужение за жена, дете, болест и др., изповедален чин. Вторият дял съдържа т.нар. храмови глави с указания за съгласуване на службите, когато храмовите празници съвпадат с празниците от неподвижния и подвижния цикъл. Накрая се изписват Пасхалия и Лунник.
Традиционно се смята, че за пръв път книга с указания за извършване на богослужението се появава по времето на Сава Освещени, игумен на манастир в Палестина (в началото на VІ в.). По-късно се появяват множество варианти, свързани с практиката и опита на различни манастири, които добиват широко разпространение и оказват влияние върху характера на богослужението, съдържанието на богослужебните книги и начина на употребата им във Византия и православнославянските страни. Най-известните от тях са Типикът на Великата църква, Студийският типик, Евергетидският типик, Йерусалимският (Новосаваитският) типик.
За развитието на монашеския живот при южните славяни от значение са също Хилендарският и Карейският типик, модифицирани въз основа на Евергетидския типик от първия сръбски архиепископ св. Сава в началото на ХІІІ в. Постепенно манастирските типици повлияват върху богослужебната практика на градските катедрални храмове.
След латинското владичество на Балканите (1204–1264 г.) се налага ревизия на богослужебните текстове, на службите, чинопоследованията и месецослова. Тя се осъществява въз основа на Йерусалимския (Неосаваитския) типик. Местните църкви и манастири внасят в календара си нови светци, а текстовете за прославата им многократно нарастват, затова се налага да се въведе нов унифициран ред за богослужението и подреждане на паметите и празниците по ранг.
Новата атонска редакция на типика от ХІV в. въвежда всенощно бдение в събота срещу неделя, което става норма във византийското богослужение по време на исихазма и се разпространява из целия византийско-славянски свят. Само в южно-италийските манастири продължава да се употребява старият Студийски типик.
