Типикът на Великата църква „Света София“ в Константинопол е устав за мирски богослужения в катедралните храмове във Византия в периода до Х в. Той е устав на песенните последования, в него няма дисциплинарна част и са включени по-малко богослужебни последования: вечерня, бдение, утреня, литургия и трето-шести час, който се служел към обяд през св. Четиридесетница, когато няма литургия.
Мирският устав се отличавал с тържественост, входове, литии, песнопения, редуване на молитви с песнопения, затова уставът се нарича песенен. Възниква в Антиохия и Йерусалим, но придобива окончателния си вид в Константинопол и затова се нарича Типик на Великата църква „Св. София“ в Константинопол. Това название е въведено от И. Мансветов (1885), а Х. Матеос (1962-1963) го е издал по йерусалимски ръкопис от Х в. В този, така наречен, устав са били изписани множество памети за всеки ден и кратки (синаксарни) жития за светците, откъдето е добил и названието Синаксар на Великата църква. В него са се съдържали и богослужебни указания и житиеписни данни. А. Дмитриевский (1907) публикува този Синаксар по патмоски ръкопис (№ 266 от ІХ–Х в. от манастира „Св. Йоан Богослов” на о. Патмос), който представлява контаминация между месецослов и синаксар.
Няма съмнение, че в средата и втората половина на ІХ в. е съществувал византийски устав за катедрално богослужение, наричан от изследователите Типик на Великата църква. Той е съдържал два синаксара с литургически указания и изчерпателни списъци на светци с житиеписни данни за тях. Разпространявал се е в състава на апостолите-лекционари, или иначе казано апракосите. Едновременно с него са съществували и манастирски устави, като в катедралното богослужение са се използвали кратки апракоси (само за съботите и неделите, извън периода от Великден до Петдесетница), а в манастирското – пълни апракоси. В края на ІХ в. настъпва синтез между катедралното и манастирското богослужение, който се нарича студийско богослужение. Паметите за светци са били помествани вече в агиографските синаксари. А за църковните празници и за честването на светците за всеки ден от годината са били съставяни служби с вечерен и утринен дял, със специално написан тропар, канон и стихири, и така се е появила химнографската книга Миней със служби за големите празници или за всеки ден от годината.
Смята се, че светите Кирил и Методий са превели богослужебните книги по Устава на Великата църква. За това свидетелстват старобългарските ръкописи от типа апракос (изборен) Апостол или Апостол с Евангелие (напр. НБКМ 508), където са запазени особени памети от Типика на Великата църква. И това вероятно е първата славянска богослужебна книга, преведена от Кирил и Методий и донесена от техните ученици в България, и която стои в основата на всички календарни богослужебни книги (Христова-Шомова 2012: 128).