Намира се в ръкопис от ХVІІ в., № 267 в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”. Изписан е със среден полуустав. Почеркът и оформлението показват връзка с Аджарската книжовна школа. Преписан е от български книжовник по сръбски протограф. В сборника се съдържат също жития и служби на сръбски светци. Запазени приписки на поп Тодор поп Илиев свидетелстват, че през първата половина на ХІХ в. ръкописът се е съхранявал в църквата „Св. Крал” (дн. „Св. Неделя”) в София. Летописът заема л. 105-119. Текстът му е близък до този на Загребския летопис от ХVІІІ в., ръкопис № 501 в Хърватската академия на науките и изкуствата в Загреб. В Софийския летопис се проследява историята на сръбската владетелска династия. Родословието на Неманичите е легендарно изведено от рода на Константин Велики. Последният цар Урош V не е споменат в летописа. Вместо това се търси начин да се легитимира властта на княз Лазар Хребелянович. Летописът завършва с информация за синовете на Джурадж Бранкович. На места с историческата действителност се преплитат легенди. В летописа не е спомената битката при Велбъжд през 1330 г., при която загива българският цар Михаил ІІІ Шишман.
