Дял на средновековната литература, който обхваща прозаически произведения, посветени на християнските светци. Към нея се отнасят различни в жанрово отношение текстове, свързани с живота и деянията на канонизираните от Църквата лица – мъчения и жития, разкази за пренасяне на мощи и разкази за чудеса.
Житийните творби са два типа – кратки и пространни. Кратките жития са предназначени за богослужебна употреба, които от Х в. се поместват в сборници – синаксари. На славянска почва (вероятно в края на ХІ в.) те се наричат пролози, а житията, поместени в тях – проложни. Пространните жития са предназначени главно за монашеско индивидуално или общо четене в манастирската трапезария, макар в някои случаи да са използвани и за богослужебни нужди във вид на откъси. Сборници с пространни жития, наречени менологии, се появяват във Византия през VІІ или VІІІ в., а в България вероятно се превеждат за пръв път по времето на цар Симеон.
Агиографските произведения имат за цел да изтъкнат нравствените добродетели и заслугите за вярата на светите мъже и жени по начин, който да предостави на читателите пример за подражание. Те не са реални биографии, а съчинения, построени въз основа на строго подбрани факти и общи места (топоси), представящи идеализирани образи. Чрез примера на героя житието трябва да служи за нравствено възпитание, да поучава и да дава примери за християнско поведение в конкретни ситуации. Тези характер и функция на житието много рано формират устойчив модел на изграждане, към който агиографите се придържат през цялото Средновековие.
В раннохристиянската епоха видни църковни писатели създават жития със значителен обем и богато съдържание, които съставят един общохристиянски фонд и служат като образци на поколения агиографи – например Житието на Антоний Велики от Атанасий Александрийски, Житието на Василий Велики от Григорий Богослов и др. Голяма част от ранните жития обаче са първоначално посветени на местни светци и са силно повлияни от устната традиция или съдържат фантастични елементи, неприемливи в догматично отношение. Те запазват тези черти и по-късно, когато, обикновено след пренасянето на мощите им, тези светци добиват широка популярност и се честват повсеместно. Така натрупаният значителен корпус агиографски текстове, голяма част от които са неиздържани от гледна точка на официалната християнска доктрина, се подлага на редакции и преработки през следващите векове, като същевременно старите версии продължават да се възпроизвеждат наред с новите. Най-значителната по мащаби редакторска дейност на византийските жития е извършена през последните десетилетия на Х в. от Симеон Метафраст, който подбира и преработва основно голяма част от тях, за да създаде изчистени от догматична гледна точка текстове с висок стил, подходящ за вкуса на високообразованата византийска аудитория. Той установява принципите на изграждане на житийния текст въз основа на условното повествование и последователната идеализация на героя и създава образци за творчество на следващите поколения писатели. Утвърдената агиографска схема, по която вече се композират житията, включва увод, изграден от устойчиви словесни формули (топоси) и библейски цитати, триделно изложение, в което се съдържат деянията на светеца в независими един от друг епизоди, и заключителна молитва (Станчев 1982: 102-127).
Преводи на агиографски произведения в България се осъществяват през цялото Средновековие, като могат да се отбележат два периода, които се характеризират със своя специфика на преводния репертоар и техниката на превода. Тези особености се дължат както на различните идейно-естетически представи на книжовниците от различните епохи, така и на богослужебните функции на литературните текстове. Използването на един или друг литургичен устав предполага създаването на корпус от преводни произведения, съобразени с неговите предписания. Така ранните преводи на календарни агиографски сборници, които възникват по време на Първото българско царство и се възпроизвеждат през следващите три столетия, следват студийската уставна практика, а въвеждането на Йерусалимския устав в богослужението на Балканите през ХІV в. налага възприемането на нови състави, съобразени с него, и, съответно, нови преводи на жития. В съвременната славистична наука е прието сборниците от първия период да се наричат „староизводни“, а от втория – „новоизводни“ (Иванова 1991: 124). Възникнали и оформени през управлението на Симеон и Петър, староизводните състави съдържат само предметафрастови жития. Консервативната ръкописна традиция на следващите столетия не стимулира превеждането на метафрастовите текстове, които са редактирани с оглед на изискванията на една високообразована аудитория, още повече, че след падането на българските земи под византийска власт дометафрастовите четива по-добре съответстват на общия упадък и демократизирането на литературата. Отделни метафрастови жития са преведени в южнославянските литератури едва през ХІІІ в., а постепенното проникване на по-голям брой от тях е засвидетелствано през ХІV в. в новоизводни по състав ръкописи и, по-рядко, като допълнителни четива в староизводни състави (Иванова 2004).
Оригиналната славянска (старобългарска) агиография възниква едновременно с началото на старобългарската литература през втората половина на IX в. и е свързана с темата за славянските първоучители. Най-рано са написани Пространните жития на Константин-Кирил и на Методий и тяхното Проложно житие, както и житийни текстове за учениците им Климент и Наум, които са съхранени частично. Агиографските текстове, възникнали през XIII в. в Търново, са кратки жития и разкази за пренасяне на мощи, подчинени на идеологическата доминанта на епохата – служат за утвърждаване на търновските светци като покровители на града и царството. Запазени са произведения, посветени на Иван Рилски, Иларион Мъгленски, Михаил Воин от Потука, Петка Епиватска (Търновска), Гавриил Лесновски, патриарх Йоаким. По това време се появяват и нови агиографски произведения за Кирил и Методий – две кратки жития, наречени Успение Кирилово и Успение Методиево, които са свидетелство за българизацията на култа към тях. През XIV в. настъпва нов етап в развитието на оригиналната агиографската продукция, повлиян както от промените в естетическите търсения и стилистическите изисквания при създаването на нови текстове, така и от въвеждането на нова литургична практика, съобразена с Йерусалимския типик. Патриарх Евтимий и следовниците на Търновската книжовна школа – Григорий Цамблак, Йоасаф Бдински и Димитър Кантакузин, създават произведения за отшелници, монаси подвижници или свещенослужители, които следват исихасткия модел на мистическо-аскетическото богопознание. Последната значителна изява на оригиналната старобългарска агиография са житията на софийските мъченици от XVI в., написани в съответствие с новите идеологически цели на епохата – поддържането на духа за отстояване на християнската идентичност в условията на чуждо етническо и конфесионално господство.
