Теоретична дисциплина за интерпретиране на древни текстове с оглед изясняване на тяхното съдържание, език, произход и специфика при превода на друг език. Терминът произлиза от грц. ἑρμηνεία, "тълкувание" (ἑρμηνεύω, „тълкувам“, „обяснявам“) и е въведен от Аристотел в заглавието на съчинението му "Περὶ Ἑρμηνείας". Свързва се с поверието за функциите на бог Хермес като изяснител, тълкувател, преводач на заповедите и желанията на Зевс и на останалите богове. Н. Шиваров (2005) посочва следните задачи на херменевтиката: "дава принципи и правила за постигане на текст, максимално близък до оригинала, отчитайки всеки един смисъл, вложен от авторите, за да може да бъде разкрит комплексно истинският смисъл на разглеждания текст; предлага съответни методи за разкриване на вложения смисъл; посочва форми, в които намереният смисъл би могъл да бъде предаден на други хора". Обикновено старозаветната херменевтика е прието да се дели на три части, зависещи от основните проблеми, които обхващат, а именно:
1) ноематика (νοέω -мисля), която разглежда смислите в Стария завет и различните им видове и форми;
2) евристика (εὑρίσκω -намирам), която въвежа правилата и начините за разкриване на същинския смисъл или методите на тълкувание;
3) профористика (προφέρω - предлагам, поднасям), в която се посочват формите с техните характеристики, с цел даден смисъл да бъде предложен на други лица, съгласно различните цели и задачи на запознаването със старозаветните идеи.
Хермневтичният подход към славянското писмено наследство е изключително резултатен, съчетан с принципите на текстологията, археографията и кодикологията. Научното тълкувание предполага не само знания за самия текст, но и за неговия контекст, хвърля светлина върху времето и мястото на създаване на текста, върху участниците в неговото препредаване през времето. Интерпретацията цели да се разкрие значението на текста и като резултат да се достигне да неговото дълбинно разбиране. Херменевтиката търпи въздействие на различни философски школи: през първата третина на ХХ в. Мартин Хайдегер говори за "херменевтична феноменология", за "Херменевтика на битието" и за "херменевтика на логоса". Изтъкнат представител на херменевтиката е Ханс-Георг Гадамер, който изтъква, че "историята на въздействието" е от принципно значение за херменевтичния анализ - възможността за разбиране е свързана с понятията "предразсъдък", "авторитет" и "традиция". Взаимоотношението между хоризонта на разбиращия текста и хоризонта (посланието) на самия текст е от ключово за постигане на неговото разбиране. Така при преминаването на творбата от една епоха в друга се появяват и други нови разбирания на творбата, които не са били присъщи на първоначалния текст и на неговия автор. Библейската херменевтика е обособен дял, чийто основи са положени в древността от патристичните автори, тълкуващи Свещеното писание. По отношение на старобългарската литература херменевтичният подход има важно значение, тъй като преобладаващата част от произведенията са преводни по своя произход, предават текстове на раннохристиянски и византийски автори, които са отдалечени от превода с десетилетия и столетия.
