Средновековният текст, както и този в прехода от Средновековие към Ново време, не представлява затворено (автономно) явление, а е система, в която непрекъснато се осъществява препращане от текст към текст. Създаденият нов текст припомня други текстове чрез цитати, алюзии, парафрази и др. Комплексът от връзки между текстовете се нарича интертекстуалност. Терминът е въведен от Юлия Кръстева, която определя текста като мозайка от цитати: "всеки текст е построен като мозайка от цитати, всеки текст е поглъщането и трансформацията на друг текст. На мястото на понятието интерсубективност се поставя понятието интертекстуалност и поетичният език вече се чете, най-малкото, като двойствен." (Кръстева 1969: 85). Средновековният текст се изгражда като мрежа от връзки с други текстове, а в някои случаи и с устната традиция. Тази взаимозависимост се изгражда както в съответствие с традицията и с авторитета на други автори, така и зависи от подготовката и разбирането на читателя, за който е предназначен текста. Интертекстуалността разкрива дълбинните нива на текста и насочва възприемателя към неговото осмисляне. Най-видимото равнище са библейските цитати, алюзии, препратки към библейската символика. Конкретният цитат, реминисценцията, алюзията и т.н. представляват смислови знаци, един вид кодове и дискурси, заключени в даденото произведение в неразгърнат вид и които, при разгръщането си, позволяват да се реконструират тези кодове и дискурси. Те събуждат и възстановяват дълбинното значение, диахронната перспектива на текста (Kръстевa 1969: 82–112). В средновековния текст се установява парафраза на авторитетни християнски автори, формирали основите на проповедническата литература. Примери за преработени заемки от византийското проповедническо наследство се откриват в творчеството на Климент Охридски и Йоан Екзарх ("Шестоднев") и др.
