Един от най-древните еднострофични химнографски жанрове (вид тропар), който е най-близък до седалния, но е с по-тържествен напев, взет от осмогласието. Разцветът на жанра е в периода X–XIV в. Предназначен е да се изпълнява по време на: 1) неделните повечерие, полунощница и утринна, като на първите две се изпълнява след канона, а на утринната следва XVII катизма (118 псалм, или т. нар. „Непорочни”) и е едно от песенните въведения към четивото от Евангелието; 2) утринните на най-големите празници (като Рождество Христово, Богоявление, Пасха, Томина неделя, Неделя на светите праотци, Успение Богородично и др.), когато обикновено се изпълнява след третата песен от канона; 3) пасхалните часове. По време на изпълнението му в храма не е разрешено да се седи. Ипакои на осемте гласа за неделните служби са свързани помежду си в общ поетически разказ за Христовото възкресение, като най-голямата част от тях пресъздава посещението на Иисусовия гроб от мироносиците. Най-често текстовете им се поместват в Октоиха, а текстовете на ипакоитата за големите празници – в Минея и Триода. Заедно с невмена нотация са ръкописно засвидетелствани в Кондакара. Названието на жанра (ὑπακοή) произлиза от гръцкия глагол ὑπακούω ‘слушам, вслушвам се; отговарям, отзовавам се’. Първоначалното литургическо значение на ὑπακοή е ‘припев’, тъй като с него най-напред са били назовавани определени припеви (напр. алелоуиꙗ или блаженъ мѫжь боѩи сѧ господа – Пс. 111:1), които са съпровождали изпълнението на псалмите. В това свое значение лексемата „ипакои” е съответствала на рефрена в латинския респонсорий. Според догадките на М. Скабаланович модифицирането на семантиката на името „ипакои” от ‘припев’ към ‘химнографска строфа’ се е случило след VII в. Съхранените средновековни ръкописи свидетелстват за непоследователност в употребата на термина, който нерядко и понякога съвсем неправилно се заменя с други названия – тропар, катавасия и пр.
