1. Неизменяема част на речта, която обикновено пояснява глагола (вж. лат. термин), но също така може да се срещне и при прилагателното, съществителното и при др. наречия. То посочва признаци като място, време, начин, количество и степен и др. Старобългарските наречия по произход се делят на първични, образувани от местоименни основи и образувани от имена. Примери за първични наречия са абье 'веднага, тутакси', акъі 'подобно на, като', едъва 'едва, трудно', еще 'още', нъінѣ 'сега', пакъі 'отново', понѣ 'поне', оуже 'вече'. Местоименните наречия завършват на -(ъ)де, -амо, -ѫдоу. Като първият е означавал място на действието, а последните са означавали движение в определена посока (към и от говорещия). Краят на наречието с -гда е бил специализиран за време. Формантите -ли, -ль (-лѣ) са изразявали количество и степен, като според П. Илчев първоначалното значение е било също за време (Дуриданов 1993:319). С форманта -ако се образуват местоименни наречия за начин. Именните наречия произлизат от прилагателни и съществителни имена.
2. Говор, диалект
