Жанрова форма на ораторската проза. Отговаря на античния „съдебен род“. Полемичното слово (от грц. πόλεμος – война, битка, съперничество) има за цел да оспори или защити известна теза.
От гледна точка на своите структурни особености полемическите творби през Средновековието могат да се разделят на изобличителна беседа, защитна реч и апологето-полемична беседа, която е на-разпространена. В изобличителната беседа противникът е мълчалив слушател, полемиката е скрита, набляга се на християнската нравственост, докато апологето-полемичната беседа оборва конкретните противникови аргументи и възражения, като по този начин самата беседа представлява словесен двубой на две противоположни тези. Тъй като оборването на тезата на противниковата страна е свързано в повечето случаи с налагане на догматична и канонична гледна точка, творбите от този жанр имат изразен двойствен характер -- и полемичен, и апологетичен.
Полемичното слово е посветено на проблем, който се обсъжда в конкретния момент. Спорът е с реален противник, а словата често са написани по повод на действителна дискусия. По тази причина полемичните творби са достоверни и важни исторически извори. В повечето случаи ораторът, който вижда пред себе си опонента и се обръща директно към него като пламенно защитава тезата си. За доказателства се използват цитати от Светото писание, съчиненията на Отците на църквата, примери от живота и историята. Ораторът си служи и със силата на умозаключението, и с готовата сентенция. Целта е да се достигне ума и сърцето на слушателя и да се докаже кое е истина или лъжа, да се отдели справедливо от несправедливо. Стилът се характеризира с целенасоченост и страст, сарказъм, гневен протест. Преплитат се спокойното убеждение и емоционално натоварената реч. Наблюдава се стегнатост на фразата. Характерни стилно-поетически средства за целите на доказателството са положителното сравнение, често взето от ежедневието, алегорията, антитезата, иронията.
Творби от този жанр, засягащи проблеми на християнската нравственост, са винаги актуални и се преписват и превеждат през вековете. Дори след изчезването на някои ереси, на които има посветени полемични слова, тези текстове могат да не загубят напълно своята актуалност, а да се трансформират и употребяват като критика срещу други догматически отклонения, или като общо дидактични и теологически проиведения, какъвто е случаят с четирите слова против арианите от Атанасий Александрийски, преведени от Константин Преславски по поръка на Симеон през 906 година. Според сведенията в житията на първоучителите, Св. Св: Кирил и Методий са опитни и убедителни полемисти, но техни конкретни произведения не са достигнали до нас. Най-ярки представители на този жанр са Черноризец Храбър с „За буквите“ и Презвитер Козма с „Беседа против богомилите“.
