Терминът е употребен от Б. Цонев за определянето на обособения византинизиран полуустав, с който е писан Софийският препис на т.н. Евтимиев служебник от книжовника поп Герасим, вероятно съвременник на патриарх Евтимий Търновски и книжовник от неговия кръг. Със сигурност се употребява от книжовници, владеещи писмен гръцки език. За сега се оформят следните групи ръкописи:
а) двуерови и двуюсови с предевтимиева замяна на юсовете от 30-те -80-те години на XIV Московски препис на Манасиевия летопис в Сборника на поп Филип от 1345 г., Евтимиев служебник, Псалтир, НБКМ 5;
б) двуерови, безюсови до края на XV в. представени най-добре в преписите на Владислав Граматик, Рилски панигирик от 1479 г.;
в) ръкописи с руски правопис, Лествица на митрополит Киприан от 1382, както и преводи от Московското подворие - XV-XVI в.
Лигатурите са обичайни, а съкращенията чести за XIV в. Червенословите (вж. сигнални шрифтове), се използват за изписването на указания в полетата и вътре в текста, който заемат значително място. Не буквени знаци: обикновено се използва титла във формата на полегнало s; точката се изписва долу на реда (долна точка); голяма точка; точка и запетая; телия (+) означава край на текста, но често стои в началото на всеки ред от по-дълги разяснителни пасажи. Надредните знаци са разнообразни и в изследвания на акцентната система с различни методики Евтимиевият служебник, Софийски препис е основен ръкопис. Историята на Попг. писмо като локален шрифт е набелязана най-напред в изследванията на П. Лавров (1914), посветени на южнославянската палеография. В. Н. Щепкин (1911) въвежда термина византинизиран полуустав, а Б. Цонев (1928) - Попгерасимово писмо.
Едва през 1971 г. Попг. писмо е анализирано като шрифт. Въз основа на проучвания на ръкописи от Кирило-Белозерския манастир и творчеството на книжовника Гурий Тушин, Н. Н. Розов приема, че е Попг. писмо е свързано със Второто южнославянско влияние в Русия.
