Посланието е жанрова форма на средновековната епистолография, която се развива почти изключително в рамките на църковната литература. Представлява официално писмо (обръщение) на християнски деятел към отделно лице или християнската общност, и съдържа наставления и разяснение на християнските етически и доктринални норми, религиозни практики и въпроси на теологията. По структура посланията не се отличават особено от другия най-разпространен епистолографски жанр, писмото (т.е. съдържат официално обръщение, същинска част, развиваща темата на посланието, финална формула). Посланията в средновековната литература без изключения са жанр на официалното общуване. Сред оригиналните писма и послания единствено посланието на Димитър Кантакузин се различава по това, че има по-скоро изповеден и морално-философски характер. Най-ранните образци на жанра представляват посланията на апостолите, включени в Новия Завет. В старобългарската литература съществува един термин ‘послание,’ за двете разновидности.
В старобългарската литература са запазени четири послания на Патриарх Евтимий до митрополит Киприан, до Никодим Тисменски и до Угровлахийския митрополит Антим. Кл. Иванова отбелязва, че най-вероятно посланието до Киприан Евтимий създава в периода между 1371-1372 г., а останалите са написани между 1375 и 1393 г. (Иванова 2003: 378). Евтимиевите послания принадлежат към назидателно-тълкувателната средновековна епистолография, които обединяват елементите на дидактичната беседа и дори на еротапокритичното съчинение с тези на писмото. В същинската част на писмата Евтимий отговаря на конкретните въпроси на адресата. Цялостно запазените писма завършват с кратко етико-дидактично заключение. Едно от писмата съдържа отговорите на 6 въпроса на игумена на Влашкия манастир Тисмена (Тисмана), Никодим, който моли Евтимий да му разясни схващането на Дионисий за небесните чинове, иска пояснения за силата на кръста срещу злото, за същността на злото, за душата и за съпричестяването с небесното. Във второто писмо, от което е запазен само един въпрос, Евтимий говори за необходимостта от телесна и духовна чистота на встъпващите в църковен чин. Творбата осведомява за онанизъм и зоофилия сред послушниците. Едно от писмата до Киприан тълкува ежедневните култови практики на монасите (като коленопоклоненията в църквата и в килиите и др.). Писмото до угровлахийския митрополит Антим, написано през 1381, отхвърля практиките на многоженство. (Kalužniacki 1901: 207- 251).
Посланието на Димитър Кантакузин до доместика Исай се отличава с големия си обем (около 90 стр.). То се родее с някои от писмата на Михаил Псел по това, че е по-скоро морално-философско есе, отколкото отговор на конкретен въпрос. За разлика от Псел обаче, то отразява песимистичен възглед за света, духовна атмосфера, неприсъща както за Псел, така и за по-ранните представители на атонско-търновските литературни традиции. М. Йонова отбелязва, че в епистолографската рамка на посланието до доместик Исай е вписано „поучително-изповедно слово“ (2003, 372). Посланието е изпълнено с горчивина, покаяние и безутешност. В посланието Димитър споделя своята мъка и объркване от съдбата на балканските народи, наказани поради множеството си грехове да бъдат победени от друговерци.
