1. Образ, белег или знак с преносно значение, характеризиращ същността на предмет, явление или идея, при което предметът (явлението или идеята) се обогатява с допълнителни значения съобразно негова роля, функция, подобие или признаци, като при това първоначалното значение не отслабва и не се губи. Той е неотделим от структурата на образа, за разлика от алегорията. Символът е троп, чието значение постоянно се развива при включването му в нови контексти и култури. Като многозначен езиков и културен феномен той може да се разглежда в широк и в тесен смисъл. В широк смисъл от лингвистична гледна точка символ е всяка пълнозначна дума от езика. В широк смисъл символи са метафорите и други тропи и фигури, характерни за художествения език, които отпращат не към денотативното, а към някакво конотативно значение на назованото. Посредством символи в езика и литературата „чрез външното, материалното, видимото се изразява невидимото (нравствените добродетели, вярата, Божията благодат и пр.)” (Петканова 2000: 7). В тесен смисъл символ е всяко название, признак, предмет или явление, което не отпраща към конкретно назованото, а към друго въз основа на дълбочинно наслагване на значения, например змията, която подлъгва Ева в райската градина, в християнската култура се превръща в символ на дявола и се възприема като образ на дявола в християнската литература и изкуство, напр.: „Видях, че от небето слизаше Ангел, който имаше ключа от бездната и голяма верига в ръката си; той хвана змея, древната змия, която е дявол и сатана – и го свърза за хиляда години” (Откровение на св. Йоан Богослов 20:1-2); ...”Ева бе послушала съвета на змията, а Пресветата Богородица роди Христа, който уби змията” (Петков, Христова-Шомова, Тотоманова 2008: 189).
Християнската символика се развива и обогатява с развитието на екзегезата на библейските текстове и с разпространението на християнството. Тя е изключително важна за изграждането на християнския мироглед, както и за обслужването на християнските култове и ритуали. Ранните патристични автори, които полагат основите на християнския светоглед в произведенията си, oт една страна, заимстват идеи и символи от древногръцката култура, на която са наследници, а от друга – развиват и обогатяват християнските символи, заложени в Библията.
Старобългарската литература се отличава с добре развита символика, поради това, че е тясно свързана с идеите на християнството и съществен дял от нея е предназначен за обслужване на християнския култ. Символиката в тази литература е необходима за описанието на Бога и свръхестествените явления, свързани с религията, за тяхното изразяване и разбиране. Символите са особено подходящи с тяхното разширяващо се значение за обяснение на духовните понятия и за описание на просиялите с делата си и обявени за светци личности. Като изхожда от семантиката на термина σὺμβολον (‘съвместяване’, ‘слагане на две неща заедно’ (стб. ‘съложение’), Кр. Станчев отбелязва, че „в символа се съвместяват две значения, но те са негови – той самият е и другото” за разлика от алегорията, при която се описва един конкретен предмет или явление, а се подразбира друг (Станчев 1995: 45). „Следователно за разлика от алегорията символичният образ има стойност сам по себе си, но същевременно чрез себе си изразява и друго, което всъщност е неговото друго, неговото „alter ego”. В средновековната литература „другото аз” на символа е религиозно-митологичното му значение” (Станчев 1995: 45). Според Д. Лихачов „символично тълкувание на Стария и Новия завет е имало още по времето на апостолите и то придобива голямо значение в Александрия, където се превръща в система във философията на Ориген, изтълкувал символично всички събития от Стария завет” (Лихачов 1979: 161).
Старобългарските автори възприемат утвърдената в Библията и във византийската литература символика и я пречупват през собствения си творчески изказ в написаните от тях произведения. Тенденцията към придаване на символни значения в средновековната литература е толкова силно изразена, че се проявява и по отношение на старозаветни текстове, в които върху първоначалното пряко значение на даден предмет или явление се натрупва вторично, обвързано с новозаветно събитие, личност или с придобит по-късно християнски символ. Много разпространени примери в това отношение са названията на Богородица ‘неопалима (неизгаряща) къпина’ (Изх. 3:2-3) заради запазването на тялото на Богородица неповредено след вместването на Бога в него или ‘стълба към небето’ (Бит. 28: 12) и ‘небесна врата’ (Бит. 28: 17), заради въплъщението на Христос чрез нея, което става причина за опрощенито на първородня грях и отново отваря Рая за човека. Такива символи се схващат като предобрази на Пресвета Богородица. Срещат се случаи дори на „корекция” на старозаветно събитие, за да може да се обвърже то със символно значение, изразяващо идеята на автора. Например в „Пространно житие на Константин-Кирил” Давид побеждава Голиат с три камъка според думите на византийския император към св. Кирил: „И нека Бог, съвършителят на всяко дело, който се слави в троица – Отец, Син и Свети дух, – да ти даде благодат и сила на словото и да те покаже като втори Давид, който победи Голиата с три камъка” (Иванова 1986: 42). Несъответствието със старозаветния текст, в който камъните са пет (1 Цар. 17:40), е вследствие на преосмислянето на победата на Давид над Голиат като победа с помощта на Троицата, символ на която стават трите камъка (Иванова 1986: 502).
Д. С. Лихачов отбелязва, че след края на XIV в. стилът в литературата се променя и символиката запада, като бива заменена от сложен и неясен синтаксис, перифрази, натрупване на близки и сходни по значение думи, тавтологични съчетания, ритмична организация на речта и др. (Лихачев 1979: 168). През XIV в. се налага стилът ‘плетение словес’ (Дикова 2011: 24-49), в който намират място изброените от Д. Лихачов изразни средства.
Примери:
И зачьте оуста влькомъ триѧзꙑчьнꙑимъ еретикомъ. изъѣснѣѧ пророчьскꙑ ѧзꙑка гѫгънива и писменꙑ направлѣѧ вьсѧ на пѫть съпасениѣ.
(Похвала за св. Кирил Философ от св. Климент Охридски; Петков 2008: 112)
Привържениците на триезичната ерес са наречени ‘вълци’. От една страна, символът се идентифицира с хищната природа на вълка и свързаната с нея особеност да влачи и погубва плячката си, а от друга, пряко кореспондира с един от най-известните символи, свързващи се с природата на добрия християнин – овцата, а когато става въпрос за общност – стадото. Така в средновековните текстове се появяват символите антиномии ‘овца’ (‘стадо’) – ‘вълк’ (‘вълци’). А Господ е ‘добрият пастир’, който води своето стадо през пустинята и се грижи за него. Символните значения на ‘овца’ (‘стадо’) и грижовният ‘пастир’ са провокирани още от библейските текстове, посветени на старозаветните отци, които са скотовъдци (Бит. 4:2, 12:16, 13:5, 29:6; Изх. 2:16 и др.). За разлика от тях, образът на вълка, който става символ и на дявола, е по-късен, развит във времето на християнството (Петканова 2000: 105).
Источникь истиньни ꙗви сѧ. прѣст͠аꙗ б(д)це.
точѫщиꙗ животниѫ води. бес прѣгрѣшениꙗ※
(Богородичен тропар за вторник, I седмица на Великия пост; Попов 1985: 411).
‘Извор’ е един от символите на Богородица, а ‘живата вода’, която изтича от този извор, е Христос.
2. Символ на вярата (Верую, лат. Credo) е текст, съставен от дванадесет члена, с който християните изповядват своята вяра; първите седем члена са приети на Първия вселенски събор в Никея (325), а последните пет – на Втория вселенски събор в Константинопол (381). В православното богослужение текстът се произнася по време на т.нар. Литургия на верните (т.е. тези които вече са приели Св. Кръщение) преди осветяването на Св. Дарове (Евхаристията).
