Сборници с разнообразно съдържание от слова, жития, поучения и др., които се появяват в българската книжнина в резултат на рецепцията на новогръцката антология „Съкровище“ (Θησαυρός; Венеция, 1557/58 г.) на Дамаскин Студит, от чието име произхожда и оригиналното название „дамаскин“. Първоначално текстове от „Съкровище“ са преведени на архаичен църковен славянски език, използван на Балканите през XV-XVII в. Традиционно се разграничават три ранни български архаични превода: т.нар. „македонски“, „атонски“ и „средногорски“. Първият възниква през последните десетилетия на XVI в. и е приписван на Григорий, епископ Пелагонийски и Прилепски. Преводът следва състава на „Съкровище“ и има ограничено разпространение, като единственият му цялостен препис е представен в два тома: Кърнински дамаскин и Киевски дамаскин. Атонският превод е анонимен, от края на XVI или началото на XVII в.; той възниква на Атон или в Югозападните български земи, обхваща само част от текстовете на „Съкровище“ и е запазен в единствен препис, т.нар. Букурещки дамаскин. Най-широко разпространение получава направения в края на XVI в. средногорски архаичен превод, също частичен и анонимен. Запазен е в редица преписи с разнообразен състав, възникнали от края на XVI до края на XVII в.: Дриновски, Еленски, Рилски, Белградски, Костенецки, Аджарски, Луковитски и др. Съществува хипотеза, според която трите архаични български превода възхождат към общ протопревод. Вероятно още в началото на XVII в. текстове от средногорския архаичен превод са адаптирани/преведени на ранен новобългарски книжовен език, наричан още „книжовен език на народна основа“. През XVII и началото на XVIII в. новобългарски текстове възникват в три книжовни центъра и се разпространяват чрез многобройни преписи на различни по състав новобългарски дамаскини: Ловешки, Тихонравов, Портопопински, Троянски, Нов Троянски, Люблянски и мн. др.
Наред със слова от „Съкровище“, дамаскините съдържат текстове от старопечатната традиция и преработки на по-стари авторитетни преводни и оригинални съчинения. Работата на българските дамаскинари се отличава с висока компилативност както на ниво състав на сборниците, така и на ниво текст. По език, състав и текстологични белези се разграничават четири типа архаични и пет типа новобългарски дамаскини. С появата си те внасят промяна в общия репертоар от преписвани книги в българските средища, като постепенно изместват т. нар. сборници със смесено съдържание и календарните чети-сборници.
Традицията на дамаскините продължава през XVIII и XIX в., когато се правят нови преводи на слова от „Съкровище“: в рилския книжовен кръг на Йосиф Брадати, в Пазарджик, Бачково, Враца и др. Сред последните дамаскинари са Поп Пунчо от с. Мокреш и Тодор Пирдопски.
Дамаскините са важно явление в българската книжнина и култура. Разнообразните колекции от архаични и новобългарски текстове, които са написани на достъпен език и имат достъпно, поучително и актуално за времето си съдържание, добиват голяма популярност сред широк кръг от читатели и слушатели и изиграват огромна роля за развитието на новобългарския книжовен език, на ново светоусещане, на ново отношение към книгата и преход към новия тип книжовност и литература от епохата на Българското възраждане.