Стилистична фигура, която се изразява в употребата на една и съща дума в началото и в края на фраза или изречение; вид повторение. Може да се срещне както в прозаични, така и в поетически текстове. Използва се за смислово и ритмическо акцентиране върху повторената дума, както и за рамкиране на фразата/изречението. В средновековната литература епаналепсисът е заимстван от античната риторика. Среща се рядко както в старобългарските преводни творби, така и в произведения от непреводен произход. Причината за това що се отнася до прозаичните текстове, е особеното предпочитание към други стилистични фигури от този тип, напр.: мнобройни анафори и вътрешни повторения. От друга страна, поетичните произведения, и в частност църковната поезия, са зависими от определени библейски стихове и от ирмосите – строфи-модели за нейното изграждане, за които епаналепсисът също не е характерен похват. Пример за епаналепсис дава Е. Дикова в изследването си върху фразата в творчеството на патриарх Евтимий: Въздоухъ же и въсе птице нб͠есные и сѣкоущаа въздоухь (Дикова 2011: 172; Дикова 2011: 104; Пикио 1993: 494).