Надписите са писмени паметници, написани върху твърд материал и се изследват от епиграфиката. Най-старите, т. нар. първобългарски надписи, датират от езическия период. Приема се, че те бележат началото на българската държавна писмена традиция. Написани са на гръцки език. До момента са известни около 90, но голяма част от тях са силно фрагментирани. Изследователите ги поделят в няколко групи. Военните надписи, като например Хамбарлийският, съдържат списъци на оръжието, поверено на хора с определен военен чин. Един от тях представлява военна заповед. Летописните дават информация за важни исторически събития, като военни победи и сключване на мирни договори. Те не следват определена схема, но започват с името на владететя, при който се е случило събитието. Такива са надписите около Мадарския конник. Триумфалните са лаконични – съдържат само името на превзета крепост или мястото на победна битка. Почти всички са намерени в района на Плиска. Съществува мнение, че са били подредени като колони в специална алея. Строителните надписи документират построяването по поръка на владетеля на дворци, водоскоци, мостове и т. н. От този тип е Чаталарският надпис на хан Омуртаг за постояването на стан и мост на р. Тича. Възпоменателните надписи са създавани, за да увековечат паметта на виден военачалник; някои от тях са надгробни, други са поставяни на видно място с цел възпоменание. От този вид е надписът на копан Корсис от рода Чакарар, загинал при Днепър. За разлика от другите първобългарски надписи, те имат устойчива схема – включват името на владетеля, името и титлата на починалия, рода, към който е принадлежал, мястото, на което е загинал. Първобългарските надписи съдържат ценна информация за държавното и военното устройство, за религията и езика на българите през езическия период.
Следващият етап в развитието на българските епиграфски паметници е този на старобългарските надписи. Те са изписани на български език с глаголически или кирилски букви върху камък, кост, дърво, метал, керамика. Повечето от тях не са точно датирани. От глаголическите надписи са съхранени само отделни букви и думи. Повече на брой са кирилските. Изследователите ги поделят на строителни, възпоменателни, надгробни, ктиторски и др. От Ранното средновековие датират надписът в скалния манастир в с. Крепча от 921 г., Добруджанският надпис на жупан Димитър от 943 г., Битолският надпис на цар Иван Владислав от 1016 г., както и недатираните Мурфатларски надписи, надписът на Мостич, Ананиевият надпис и др. От ІХ-Х в. датират и няколко надписи билингви – изписани на гръцки и на български с кирилски букви. Такива са надгробният напис на Ана, за която се предполага, че е дъщеря на княз Борис, нагробният надпис на Лазар, надписите в манастира при с. Равна.
От времето на Второто българско царство датират ценни старобългарски надписи, които съдържат важна историческа информация. Такъв е Търновският надпис на цар Иван Асен ІІ, даващ сведения за битката при Клокотница през 1230 г. Интерес представлява надписът на севаст Огнян, описващ периода на османското завоевание. Ценни са също Батошевският надпис, ктиторският на севастократор Калоян от Боянската църква, Ямболският, нагробният надпис на протосеваст Хрельо в Рилския манастир. Те съдържат ценни сведения не само за българската история, но и за развитието на старобългарския език.