Традиционно юридическите текстове се делят на светски и канонични. Тази системна подялба обаче е трудно приложима спрямо средновековната правна литература, тъй като нормите на светското законодателство, както във византийската, така и в копиращата я славянска книжовна традиция, обикновено се разпространяват в обкръжението на канонични текстове. Още повече, че от времето на император Юстиниан І (527–565) насетне много трудно може да се говори за ясно разделение на светското и църковно право в Империята. Този синтез между класическото римско право и християнската религия съставя главното своеобразие на нейната правна система. Апостолските, съборните и отеческите правила, които според каноническото право се признават за боговдъхновени и притежават вечна правна сила, от V в. насетне, във Византия, по своя статус се приближават до имперските закони. Част от имперското законодателство, отнасящо се до църковната материя, се зачита от Църквата и е интегрирано в правно-каноническите сборници (номоканони и синтагми). Те и дават всекидневна процедура за функциониране на нормите, регулират административната и дейност и тази на нейните служители. Без тях ежедневният живот на християните трудно би могъл да отговори на множеството изисквания за благочестие и законност.
Със своя значителен обем и разнообразно съдържание обаче номоканоните и синтагмите в южнославянската ръкописна традиция не са могли да станат широко разпространени, „масови“ книги. По-голямо приложение в практиката имат съкратените синтагми и епитимийниците, за което свидетелстват не само многобройните преписи, но и включването им в по-големи юридически сборници като Синтагмата на Матей Властар, в сборници със смесено съдържание, наред с нравствено дидактични, агиографски и апокрифни съчинения, както и в евхологични по тип сборници. В основата на всички тях стоят различни редакции на Правилата на Василий Велики и Канонария на Йоан Постник, което говори за почти изключителната им употреба при тайнството изповед. Постепенно към тях започват да се добавят извадки от правилата на Вселенските и Поместните събори, части от покаянно-дисциплинарни сборници, в това число и апокрифни, които най-общо служат като справочници.
Доколкото византийското законодателство се явява образец на християнското правораздаване и правните паметници са изразители на определена политическа концепция, преводните юридически паметници се превръщат в идеологическо средство, основа за формирането на нова политическа и държавна доктрина, белег на новата християнска идентичност.