Светската похвала е тематично жанрова разновидност на тържествената риторика, която представя идеализирано жив член на обществото, обикновено важна политическа фигура. Тя най-често се създава по опреден повод (конкретно събитие, успешна битка, годишнина и др.). Късноантичните риторики предписват съдържанието на тези похвали, като набелязват тематични групи, които авторът на похвалата трябва да развие в текста (прим: произход, семейство, външен вид, характер, етос, прояви, уподобяване на антични и библейски герои, идеализирано и – в повечето случаи хиперболизирано – значение на делото му за съвремениците и за бъдещите поколения и т.н.), като спецификата на отделната творба е най-вече в подбора и художествената обработеност при разгръщането на определена тема за сметка на друга. В старобългарската литература съществуват няколко текста, които съдържат отделни характеристики на светската похвала, като само един от тях, анонимната похвала за Иван Александър от Софийския Песнивец oт 1337 г., изцяло се вписва в класическия византийски модел на светската похвала за владетел, представяща неговия облик, дела и нрав, с обичайните сравнения с Александър и Константин Велики и някои специфични тропи, които привидно са свързани с физическия портрет на царя, но символично подчертават неговата благочестивост (Бакалова 2001).
В Средновековието стават популярни кратки похвали, писани по повод на създаването на определен важен кодекс, като творбата най-често възхвалява поръчителя на ръкописа. Те представляват известен хибрид между тържествените похвали, литературните дедикации, въведенията и приписките, които контекстуализат ръкописа. От такъв характер е пространната приписка от Симеон, преписвача на Лондонското евангелие, великолепно украсен ръкопис, създаден по поръка на цар Иван Александър (Милтенова 2003: 382).
Похвалата за цар Симеон от Изборника от 1073 г. е в стих, определя се като „владетелска ода“ (Иванова 1995) и поради този формален белег не спада към ораторската проза, макар самата възхвала да е съставена по принципите на тържественото красноречие. Тя показва близост със похвалата за император Василий I Македонец (Хауптова 1981). Творбата представя царя като книголюбец, но разкрива и контекста на създаване на сборника (Славова 2009), и в това отношение се отличава от типичните за византийската литература похвали за императорите. Тя, както и нейните византийско образци показват универсалния характер на риторическото моделиране на текстове с официален и тържествен характер.