Риторически текст, посветен на светец, праведник или библейско събитие. Жанровите форми на средновековната тържествена ораторска проза са наследници на античния „епидейктичен/ представителен/тържествен род“. Характерното за тези слова е, че се четат в църквата за прослава на светец или на събитие, честващо се на определена дата от църковния календар. Образците на тържественото красноречие имат две църковнолитургически форми – похвалното и празничното слово. Сред тях словата са празници, и особено онези от тях, които са посветени на големите господски празници, се доближават до беседата по своята структура, защото имат ясно изразен наративно-тълкувателен характер, а похвалите за светци повтарят до голяма степен формите и съдържателните компоненти на античния енкомий (Велинова 1998). Античните енкомийни и панегирични модели са се запазили в тържествената ораторска проза, но същността и етосът на текста са се трансформирали под влиянето на християнската култура. Църковното тържествено слово се определя като един от най-представителните и продуктивни дялове на средновековната култова литература (Станчев 1985). Отличава се с висок поетичен и орнаментален стил и ритмизирана проза с неметричен ритъм, който се гради най-вече върху синтактичен и силабически паралелизъм. Речта е високо емоционална, пищна, богата на фигури и тропи. В нея се използват елементи на църковната песен, речеви ефекти са анафората, епифорта, елипсата, повторението на думи с еднакви корени и други. Фразата е сложна и борави с изобилни стилноизобразителни средства. Стилът е образен и украсен. Красноречието намира тук най-блестящия си израз. Характерни са метафорите, символите, съпоставките с библейски личности, антитезата и хиперболата. Героите са силно идеализирани. Целта на тържественото слово е да предизвика празнично, приповдигнато настроение, да помогне на слушателя да съпреживее чествания празник и да отличи значението му. В приписка на Григорий Богослов се казва, че тези слова „украсяват“ празника. Византийската естетика възприема тържественото слово като словесна икона, активна връзка между реалното и отвъдното, която създава у слушателя усещането за сливане на литургическото време с времето на свещената история. Словото трябва да е мистерия, откровение на тайнството.
Още от IX век тържественото слово става един от водещите жанрове в старобългарската литература – оттогава са известни произведения на Климент Охридски и Йоан Екзарх, както и едно анонимно слово, посветено на св. св. Кирил и Методий. Старобългарските писатели следват точно образците на византийската риторика, използват, а понякога и пряко заемат от византийските извори, поради което творбите им често имат компилативен характер, Причината не е неопитността на старобългарския книжовник, а строгите правила при изграждане на тържественото слово за църковна употреба и стремежа на писателя да доближи своята аудитория до най-добрите образци на византийската църковна традиция. Тържествените слова в старобългарската литература не са капсулиран жанр. Има творби, които включват в себе си елементи от поучителна ораторска проза, химнографията, агиографията и други жанрове.