Терминът „апокрифно житие” обикновено се отнася към раннохристиянски дометафрастови мъчения, основани на легендарни предания, често отклоняващи се от агиографската норма, както и до неканонични текстове, посветени на библейски лица (срв. Житие на блажения апостол Петър, Мъчение на апостол Тома и др.) (Мочульский 1899; Новаковић 1895; Тихонравов 1863; Петканова 1978: 36-37; Народното четиво 1992: 178-201). В палеославистиката терминът не е ясно дефиниран и в последно време се избягва в съгласие с употребата на термина апокриф в западната медиевистика (Rose 2009: 35-43), но е много популярен в по-стари публикации от края на XIX и началото на XX в. Макар да не представляват апокрифи в тесния смисъл на думата, понякога подобни текстове съдържат идеи, свързани с езически или еретически представи, или заимстват мотиви от апокрифни източници. По-често обаче причината за тяхното класифициране като „апокрифни” са множеството чудесни, фантастични и фолклорни елементи, които правят повествованието недостоверно. Поради това „апокрифните” / неканоничните жития се определят като „лъжливи” и невинаги са добре приети от Църквата (СЛЕР 2003: 48‒49, 190; Стойкова 2016). Характерно за „апокрифните” мъчения е също специфичното натрупване на изключително многобройни, разнообразни и прекалено хиперболизирани описания на физически изтезания (Турилов ПЭ), както и включването в тях на финални молитви с апотропеен смисъл (Петрова 1996; Петрова 2008; Atanassova 2013). Канон 63, приет на Пето-шестия (Трулски) събор през 692 г., забранява да се четат в църквите „различни разкази за мъченици, лъжливо съставени от неприятели на истината с цел да обезславят Христовите мъченици и да възбудят неверие у ония, които ги слушат” (Правила на св. Православна църква). Славянските индекси на забранените книги включват редица житийни текстове (напр. Житие на Текла, Мъчения на св. Георги, на св. Кирик и Юлита, на Теодор Тирон, на св. Никита, син на император Максимиан, на св. Климент Анкирски, на св. Ирина и др.). Въпреки това повечето от тях са много популярни в средновековните славянски литератури. За широкото разпространение на подобни текстове (при това не само в низовата монашеска книжнина) от съществено значение са простотата на изказа, динамиката на повествованието, занимателният сюжет, но също символичното тълкувание на отделни епизоди (например борбата със змей/дракон се идентифицира с борба със Сатаната, неговите слуги и козните му). В течение на времето ранните „апокрифни” мъчения постепенно се изчистват от смущаващите детайли и от невероятните подвизи на героите и биват подложени на стилистически и риторически преработки, с което се доближават по форма и съдържание до по-късната житийна проза, или просто излизат от употреба (Стойкова 2016; Петрова 1996).