Тази версия на службата е запазена в множество южнославянски ръкописи датирани от ХІІІ–ХV в. (два празничния минея от ХІІІ в. – САНУ № 361 и Скопския миней; от ХІV в. – в частта от Братковия миней за месеците септември/ноември и в Зографския миней № 88, в Петербургския миней в РНБ, F.п.І.72, в ГИМ, в Хлудовите минеи с №№ 146, 163, 164; в РГБ, Ундолски № 75; в ОГНБ № 1/101; един препис в сръбски служебен миней от началото на ХІV в. – САНУ № 58); в празнични минеи от ХV в., където Теофановият канон е кръстосан с канон за големия земетръс в Константинопол (НБКМ №№ 163, 539, 140 и др.) и заедно с руските преписи тази редакция е отбелязана засега в над 20 ръкописа (Мирчева 2003: 69-72).
В досегашните изследвания се приема, че старобългарският канон за св. Димитър Солунски е едно от най-ранните оригинални произведения, създадени през Великоморавския период от творческата дейност на славянските първоучители Кирил и Методий (Кожухаров 1995: 217). Творбата е открита и издадена за пръв път по миней в ГИМ, Син. № 160 от XII в. (Горский 1865: 271–296; Горский, Невоструев 1917: 16–26, вж. Сводный каталог 1984: 119–120, № 80). От известните ранни славянски преписи на службата с т.нар. “Методиевия” канон (руски, български и сръбски) критически са издадени текстовете на най-ранните руски източници от ХІ–ХІІ в. – Новгородския миней (РГАДА ф. 381, Син. тип. № 89, Ягич 1886: 180–190; за ръкописа вж. Сводный каталог 1984: 47–48, № 8) и Илина книга (РГАДА ф. 381, Син. тип. № 131, Верещагин 1998), на българския препис от Скопския празничен миней от ХІІІ в. (НБКМ № 522, Ангелов 1958) и на сръбските преписи – в служебен миней от началото на ХІV в. (САНУ № 58, Попатанасов 1988), в Зографския сръбски служебен миней № 88 от средата на ХІІІ в. и друг сръбски препис от края на ХІІІ – началото на ХІV в., във фрагмент от празничен миней в НБКМ № 516 (Мирчева 2003) и още два сравнително ранни сръбски преписа от началото на ХІІІ в. – в празничен миней от САНУ № 361 и в Братковия миней (НБС № 647), които показват голяма близост до най-ранните руски преписи и вероятно са най-близо до първоначалния състав на най-ранната славянска служба за солунския светец. Службата в сръбския празничен миней от САНУ № 361 е много сходна по състав с българския препис на службата в Скопския празничен миней от НБКМ № 522 (вж. Станкова 2003 и Станкова 2012: 111–112). Освен тях са запазени още два южнославянски ранни фрагмента от началото на ХІІІ в., съдържащи преписи на службата, от по един пергаментен лист в РНБ (F.п.І.77 – с български правопис и F.п.І.78 – със сръбски правопис, вж. Сводный каталог 1984: 232–233, № 208, № 209). В българския фрагмент са запазени три тропара от първа песен, а в сръбския – седма и осма песен от т.нар. “Методиев” канон (вж. Мирчева 2003: 90–92). И до днес канонът привлича вниманието на изследователите, като най-дискутиран остава въпросът за неговото авторство. Според някои изследователи авторите на канона са двамата братя (Горски, Невоструев 1917: 21; Иванов 1937; Генов 1937: 15–16; Čyževsky 1955) или само Кирил (Киселков 1946: 384), според други са Кирило-Методиевите ученици (Соболевски 1900: 153, Туницки 1913: 79). Най-популярно остава мнението, че Методий е авторът на оригиналния старобългарски канон за св. Димитър (Динеков 1950: 45–46; Георгиев 1956: 265; Ангелов 1958; Кожухаров 1986; Нихоритис 1990: 99, Jacobson 1965). Словашкият учен Л. Матейко (2004) е на мнение, че канонът е възможно първоначално да е написан на гръцки език и след това преведен на български, но и предполага вероятно авторство на Климент Охридски. С. Темчин (2009) чрез обратен превод се опита да покаже гръцкия произход на този канон и да разкрие акростих без име на автора.
В рамките на службата за св. Димитър Солунски, освен т.нар. “Методиев” канон е открит и друг канон за светеца (за четвърти глас), наречен “втори” канон. Според В. Ягич (1886) тази творба е дело на Теофан. Запазен е в Новгородския служебен миней за октомри от 1096 г. (РГАДА, ф. 381, Син. тип. № 89, изд. от Ягич 1886: 180–190), във фрагмента от сръбски празничен миней НБКМ № 516 от края на ХІІІ – началото на ХІV в. и в сръбски миней с проложни четива САНУ № 58 от 1320/30 г.
