Богослужебен химнографски сборник с песнопения в чест на Света Богородица. Ядро на книгата са 56 богородични канона, подредени по модела на Октоиха: по седем канона за всеки от осемте гласа, като в рамките на всеки глас има по един канон за всеки от седмичните дни. Тази подредба е причината някои изследователи да разглеждат Богородичника като разновидност на Осмогласника. Каноните се изпълняват ежедневно по време на повечерията. Сборникът може да съдържа и други творби: още канони и стихири в чест на Света Богородица, а също и троични канони от еп. Митрофан Смирненски. Формирането на Теотокария във византийската традиция се свързва с дейността на св. Йоан Евхаитски (починал в началото на XII век), който е автор на множество богородични канони. Ето защо названието „Богородичник” липсва в старобългарските паметници от класическия период (IX–XI век). Преводът на Теотокария на славянски е осъществен на Атон не по-късно от началото на XIV век от българския книжовник Йоан – сведение, регистрирано в запис на ученика му йером. Методий в послеслова на октоих със сигнатура Sinait. slav. 19/Ο.Λ. 217. Най-древният известен славянски препис, който предава този превод, е в български ръкопис от началото или първата четвърт на XIV век, който се пази в Санкт Петербург под сигнатура РНБ Q. п. 1.22. В по-късната славянска ръкописна традиция Богородичникът обикновено се включва в състава на Октоиха, както е и в съвременната богослужебна книжнина, докато в гръцката практика той продължава да се разпространява преди всичко като самостоятелна книга. През 1796 г. преп. Никодим Светогорец съставя и обнародва „Нов богородичник”, който съдържа богородични канони както от стандартния Теотокарий, така и от други източници. Този сборник добива широка популярност в Гърция, но негов превод на църковнославянски се отпечатва за първи път едва през 2015 г.