Понятието обхваща богослужебни ръкописи в славянската традиция, съдържащи песенно изпълнявани текстове. В широк смисъл такива са всички макрожанрови сборници, които съдържат песнопения, изпълнявани по реда на осмогласието (минеи, октоиси и триоди, ирмологии, стихирари), а също така и ръкописи, чието съдържание не е предназначено изцяло за песенно изпълнение, но включва химнографски текстове, редуващи се с такива за речитативно изпълнение (Тончева 1995: 762–773). Маркер за музикалното изпълнение на текстовете са указанията за гласа (числово обозначаване от 1 до 4) пред всяка творба, а при жанра канон носител на допълнителна информация е и ирмосът – ритмо-интонационен модел на тропарите, намиращ се в началото всяка песен от канона. В най-ранните глаголически ръкописи (Синайски псалтир и Синайски евхологий) се срещат старобългарските термини искрь (πλάγιος) и тѧжекь (βαρύς) за обозначаване в текста на песнопенията. Редица извори свидетелстват за усвояване на византийската екфонетична практика – напр. фрагмент от триод (палимпсест) от края на ХІ в. (Научен архив на БАН № 37) (Кодов 1966: 121-131), съдържащ набор от екфонетични знаци, изписани към стария изтрит кирилски текст – оксия, вария, двойна оксия, двойна вария, сирматики, кендимата, параклитики, катисти, апострофос, апезо-ексо, телия (вж. нотация).
Най-ранният старобългарски паметник със знаци от екфонетичен тип е двуезичната Преславска керамична плочка от IX–X в. В нея текстовете на песнопенията са на гръцки език, указанията – на старобългарски, а богослужебните термини са двуезични; невмените знаци се явяват в краередна позиция. Нотирани старобългарски ръкописи от ІХ–Х в. не са достигнали до нас и музикалното изпълнение на песнопенията в този период не е достатъчно проучено. В немалко богослужебни сборници са невмирани само отделни песнопения. Обикновено невмите се изписват над текста. Ценни извори са паметниците от ХІ–ХІІІ в., които съдържат тита-нотация (определяна като “мелизма” нотация) в самогласни стихири от Минея, Триода, Пентикостара и Октоиха (Кожухаров 2004: 332). Буквеният знак θ (тита-нотация) се нанася над определена дума в песнопението. Някои други означения са: вария, пиазма, оксия, дипли, апостроф, кендимата и т.н. (Тончева 1995: 754). С изключение на означенията на гласовете, които се предават пред всяко песнопение, означените с музикални знаци химнографски единици в повечето богослужебни ръкописи са спорадични. Палаузовият препис на Синодика на цар Борил от втората половина на ХІV в. е един от най-ранните паметници за богослужението на среднобългарски език с късно-византийска нотация. Допуска се, че овладяването на късно-византийската нотация и стилистика е продукт на Търновската книжовна школа. От XIV в. и по-късно време са запазени двуезични гръко-славянски музикални паметници, въз основа на които се предполага съществуването на двуезична певческа практика в България от XIV до XVIII в. с късновизантийска нотация (Тончева 1995: 761) – Рилските музикални приписки от ХV в., Скопската пападика от първата половина на ХV в. (НБ Белград № 93), Исаевата антология от втората половина на ХV в. (НБ Атина № 928)
Конкретни ранни представители на музикалните паметници са още: Хилендарски триод № 307 от XII в., Хилендарски ирмологий № 308, XII в. (Тончева 1995: 768, Strunk 1966: 65-78), Стихирар Q.п.I.15 от XII в., нотиран, Руска национална библиотека, Санкт Петербург: http://nlr.ru/manuscripts/RA1527/elektronnyiy-katalog?ab=0159B210-D474-4... Всекидневен миней за октомври, Син. 160 от XII в., Държавен Исторически музей, Москва: https://catalog.shm.ru/api/spf/2z2zcrdfNyIa-HjCIju7ng0U3k1XY5LBeMab9WlHa... , Драганов миней от XIII в. (Петров, Кодов 1973: 151-157, Тончева 1995: 760).
Примери за отделни невмирани песнопения в музикални паметници:
Орбелски триод (F.п.I.102), Руска Национална библиотека, С. Петербург: http://nlr.ru/manuscripts/RA1527/elektronnyiy-katalog?ab=1DC9653D-9A95-4...
л. 17а: ко(д). г(с). а҃.
Егоже древле адама ѿ прьсты сьздавь. бреньноѫ рокоѫ заꙋшень бы(с) щедре. и распѧтые прѣтрьпѣвь. порѫгание и ꙗзвы. ѡ чюдⷴ̅оо̋о̋. многомоу твоемꙋ дльготрьпѣнию. слава живоносным ти стр(с)темь. имьже нась сп҃си щедре.
Шафариков триод (F.п.I.74), Руска Национална библиотека, С. Петербург: http://nlr.ru/manuscripts/RA1527/elektronnyiy-katalog?ab=BFC835F7-0ED8-4...
л. 34б-35а:
въсто(ч). г(с). в҃. самогласно.
Оч҃е блг҃ы все еже ми дасть расточи(х). ѡбнажи мѧ безоумие мое. и оудалих сѧ ѿ тебе. и работахъ странноу граж(д)аниноу. врѣдивъї скотъ пасох(ъ) и пищѫ и(х) не насꙑщахъ сѧ. тѣмжⷴе къ тебѣ прибѣгь. вѣдꙑ твое милосрьдие покры наготѫ моѫ. члк҃олюбиемъ твоимъ. и сп҃си мѧ.
Братков миней (НБС 647), Народна библиотека на Сърбия, Белград: https://digitalna.nb.rs/wb/NBS/Zbirka_cirilskih_rukopisnih_knjiga_NBS/RS...
л. 17б:
На стиховнь. гла(с). ѕ҃.
Ра(д)уите се с нами вса архн҃глска чиноначелиꙗ. прѣдьстатель бо ва́шⷴь́. и нашь застоупникь. великы михаиле архистратиже. вь дньшнии бо дн҃ь. вь ч(с)тьнѣи своѥи цр҃ќвⷴи́. прѣславно ꙗвлѣѥ се. и все ни ѡсщ҃аѥть. тѣм́жⷴе́. по дльгоу поюще вьзоупиѥмь. покрїи н́аⷴ ́кровомь крилоу твоѥю. велики михаиле архан҃гле.