1. Наставление, поучение. Текст или част от текст, съставен от съвети, предписания, правила. Терминът за първи път се употребява от античните автори. В различните научни дисциплини и теоритични постановки, в които се използва, има известни разлики в значението му:
А) В съвременната западна теология терминът назовава нравоучителния съвет или поредица от съвети като проповедническа страгетия, вплетена в библейския дискурс (напр. Фил. 4:4–9), която може да присъства в текстове от различни жанрове (напр. и в Притчи Соломонови, и в новозаветните послания на апостолите).
Б) Някои херменевтици (Л. Шокел и др.) разглеждат паренесиса като поджанр и го подреждат в системата главни – секундарни (вторични) жанрове – поджанрове. В този смисъл паренесисът характеризира само цели текстове, а не части от тях, и се класифицира като поджанр на вторичния жанр паренетична литература, която, от своя страна, спада към главния жанр на учителната литература. Именно това разбиране е навлязло и в палеославистиката чрез изследванията на някои учени върху средновековните жанрове (А. Милтенова). Като паренесис се определят напр. „Отговорите на патр. Анастасий II Синаит” в Изборника от 1073 г., „Наставление на баща към сина” в Изборника от 1076 г. и др.
2. Сборник с устойчив характер Паренесисъ на св. Ефрем Сирин (306–373), съставен от назидателни слова към монасите (λόγοι παραινετικοί – откъдето идва названието). Това е по-старото значение на термина в палеославистиката. Написано на сирийски език, съчинението е преведено на гръцки, а в началото на X в. (около 900–910 г.) в източнобългарска среда, най-вероятно в Преславския книжовен кръг (К. Фос) – от гръцки на старобългарски. В славянския превод на „Паренесиса” между 50-те глави на Ефремовото съчинение са вмъкнати и други произведения на св. Ефрем Сирин, а също и едно слово, което не му принадлежи: О просфирѣ рекше о комкании. Така е образуван кодекс от около 113 слова. Този състав сближава славянския „Паренесис” с Cod. Vat. gr. 440 и с латинския превод на съчинението, направен до Х в., и го различава от по-късните гръцки версии. Най-ранният славянски ръкопис, съдържащ фрагмент от „Паренесиса”, са Рилските глаголически листове от XI в. Според някои изследователи (И. Огрен) той е съдържал пълен превод на произведението. Редакцията на съчинението, засвидетелствана в ръкописи от XIV в. и от по-късно време, сред които е и т. нар. „Лесновски паренесис” от 1353 г. (№ 151 (297) от НБКМ, София), се разглежда като част от атонската книжовна реформа от XIV в. (К. Фос). В средновековната славянска ръкописна традиция „Паренесисът” се разпространява по два начина – във вид на самостоятелна книга или като отделни негови слова се включват в съставите на различни флорилегии. Широко разпространен в ръкописите, славянският „Паренесис” рано привлича вниманието на издателите – през 1647 г. в Москва е издаден за първи път, а след това е многократно преиздаван. Редица учени отбелязват влиянието му върху някои оригинални славянски творби (напр. „Проглас към Евангелието”, произведения от св. Климент Охридски, от руски средновековни книжовници и др.).
