Секундарен (вторичен) жанр, който взлиза в макрожанра на учителната литература. Паренетичната литература като секундарен жанр би могла да бъде разгледана същевременно или като главен литературен жанр на учителната литература, или – ако използуваме класификацията на Аристотел за реториката – към епидейктичната литература, съветващата литература (законодателна или политическа). Терминът “паренетична литература” се използува от библеистите във връзка с книгите на Стария завет: Второзаконие, Даниил, Естер, Рут, Йона, Товит, Юдит, както и 2 Макавеи, извънканоничния Завет на дванадесетте патриарси и др. Някои автори му дават предпочитание във връзка с посланията на ап. Павел. Терминът “протрептична литература” (от грц. προτρεπτικὸς, подтикващ, подбуждащ) се използува за постбиблейските християнски творби. Анализът обичайно включва: класическа употреба, нива на класификация, библейски паралели, постбиблейски интерпретации. Протрептиката е напътствие в някаква генерална насока – философия, реторика, добродетел. Протрептиката ангажира силогистичния аргумент, така, както е в Аристотелевата “Протрептика”. За разлика от нея паранесисът представя серия от правила, които могат да служат като водещи указания в определени условия.
Главните жанрови форми на паренетичната литература могат да бъдат определени като: съвети, предупреждения, увещания, биографични примери, предписания, похвали (за лица, за премъдростта и за Бога), мешалим (mešalim, с водещ компонент сравнението), мъдри изречения, басни, анекдоти, дидактични разкази, понякога филипики. Двата най-често срещани поджанра, съставящи паренетичната литература, могат да се идентифицират като “наставления” и “паренесис” (морални насърчения). И двата сами по себе си, спомагателни на паренетичната литература, са съставени от други жанрови форми. Най-често целта и насочеността на паренетичната литература се постига чрез сравнение или контраст, като се цели да се окуражи адресата да продължи пътя, който е избрал. Често целта и стилът са протрептически, като са фокусирани да убедят адресата чрез демонстрация да следва курса на действие или стила на живот, който авторът е възприел.
Комплексният жанр на наставленията е един от главните съставящи поджанрове на паренетичната литература. Този съставящ поджанр (sebayit в Египетската литература) възниква в древния Египет преди 2000 години. Той, подобно на паренетичната литература, се подразделя на съвети, увещания и предписания. В не-египетските по произход текстове този жанр съдържа също така басни за животни. Тук спадат напр. наставленията на стария владетел към неговия син как да управлява и какви качества се изискват за управлението на държавата; напр. максимите от 1100 г. преди новата ера съдържат забележителни паралели с книгата Притчи 22:17-24:22. От Шумер най-стария пример от тази форма е от 2500 г. преди н. е. – съвети от старомоден мъдрец към неговия син за гражданското управление и живота изобщо. Тук спадат и акадски и арамейски текстове. Библейските пасажи, които могат да се отнесат към този секундарен жанр са Притчи 109, 22:17-24:22 и 31:1-9.
Паренесисът (морални предписания) извънредно много се доближава до наставленията. И двете могат да бъдат класифицирани като поджанрове на паренетичната литература. Библейският материал, който следва образците на наставленията, произхождащи от Египет, напр. Притчи 1-9, би трябвало легитимно да бъде наречен така. Наред с това библейските материали (напр. епистолиите), които следват традицията на паренесиса, напр. писмата на Изократ, също трябва да бъдат причислени към него. Най-ранната употреба на термина “паренесис” от античните гръцки автори, визирайки техните собствени творби, го свързва с гномологическите текстове (“принципи, предписания, максими). Знаменитият оратор Изократ (436-338 пр.н.е.) коментира този дискурс като такъв, от който има най-голяма полза, давайки възможност “хората да бъдат уважавани заради звученето”. Той изброява дванадесет предписания, които трябва да бъдат следвани (Писмото до Демоникус), съпроводени от текстове, които също имат формата на съвет или, в по-малка степен, на увещания. Определя паренесиса като форма на адресиране, която не само препоръчва, но изброява определени правила или максими, които претендират за морална аспирация и за регулация на човешкото поведение.
Формални характеристики:
а) съществена черта е присъствието на колекция от предписания;
б) паренесисът утвърждава валидността на максимите, предписанията, изреченията, като ги включва в проповед. Това се постига чрез мотивационни изречения.
в) предупрежденията са честа черта не по-малко от съветите.
г) похвалата на праведните също присъства в подобни текстове. Тя се намира под рубриката παράδειγμα – пример, образец за благородните хора, които са поучаване. Примерите могат да бъдат положителни и отрицателни.
д) Адресат. Паренесисът е адресиран към лица, с които авторът встъпва в пряк, персонален контакт (писмата на Изократ до Демоникус) или пък може да бъде насочен към общество в неговото собствено име (Второзаконие), или към общество в истинското му или фиктивно име (1 и 2 Тимотяни, Тит).
Езикови структури:
1. Използуване на вокатив с цел директно адресиране (тази особеност се съдържа още в древноегипетските наставления). В Книга Притчи директният адресат – “сине мой”, “синко” – въвежда съветите самостоятелно (Притчи 1:10 – “Синко, ако те прелъстяват грешници, не скланяй.”; 31:1 – “Какво, синко, какво, сине, на утробата ми? какво, сине на оброците ми?” – с два вокатива) и също така се намира в увещанията, които въвеждат от своя страна съветите (Притчи 1:8 – “ Слушай, синко, поуката на баща си и не отхвърляй завета на майка си” ; Притчи 23:19–20 – “Слушай, синко, и бъди мъдър и насочвай сърцето си по правия път” и др.). В 1 Тимотей се среща обратният пример, в който директното адресиране (“Божият човек”) е свързано със съвет, който от своя страна въвежда проповед: “ Но ти, човече Божий, бягай от тия неща и се стреми към правда, благочестие, вяра и любов, търпение и кротост. Подвизавай се в добрия подвиг на вярата, дръж се о вечния живот, за който ти и биде повикан и изповяда доброто изповедание пред много свидетели.”.
2. Употреба на предупреждение чрез имератив, повелително наклонение плюс негативна частица, имперфект плюс негативна частица (сходни форми в египетската, акадската и арамейска традиция, в древноеврейски и в гръцки). Тази особеност е ядрото на съветващата литература. Дали присъствува или не вокативът с директен адрес, той е опционален, защото се използува императив, винаги се предполага директен адресат: “Не стъпвай в пътеката на нечестивите и не ходи по пътя на лошите; остави го, не ходи по него, отбий се от него и отмини.” (Притчи 4:14–15).
Както се отбеляза по-горе, често съветите са смесени с проповедите, напр. “Нека сърцето ти не завижда на грешници, но да пребъдва през всички дни в страх Господен, защото има бъднина и твоята надежда не е изгубена.” (Притчи 23:17–18).
3. Мотивиращо подчинено изречение. Третата черта на съветите е присъствието на мотивиращо изречение. Нел идентифицира шест главни вида мотивиращи изречения в съветите, включени в Книга Притчи. Някои съвети се срещат без мотивиращо подчинено изречение напр. Притчи 22:28 (“Не премествай стари межди, които са твоите бащи прокарали.”), но огромната част имат такива. Примери: “В ушите на глупав не говори, защото той ще презре разумните ти думи.” (Притчи 23:9); “А глупави и невежествени разисквания отбягвай, че пораждат крамоли.” (2 Тимтоей 2:23).
Общо вж. и https://en.wikipedia.org/wiki/Protrepsis_and_paraenesis
Най-ранните старобългарски сборници с паренетичен характер са Симеоновият сборник (Изборник от 1073) и сборника с поучения и мъдри изречения (Изборник от 1076) от Х век.
Текстове от Изборника от 1073 г.: https://yadi.sk/d/7yjOjU8_1hJIY
Вж. и „Старобългарска читанка. Текстове. Речник. Справочник”, София: СУ „Св. Климент Охридски”, 2016 (Littera et Lingua Series Dissertationes 11), 167–179, 186–190 (печатни страници 155–167, 174–178) тук:
http://www.slav.uni-sofia.bg/naum/liliseries/diss/2016/11