Риторически текст, жанрова форма на учителната ораторската проза, наследник на античния „наставителен / съветен род“. Произведение с назидателно-нравствено съдържание и богослужебна употреба. Най-често се произнася в църковния храм по време на служба във връзка с някой християнски празник. Срещат се и поучения за извънкултова употреба, които са за индивидуално четене. По съдържание може да се раздели на катехитично, църковноисторическо и аскетично. Катехитично (от грц. κατηχισμός - поучение, наставление) поучение има за цел да въведе в основите на вярата и да подготви оглашения за кръщение. Църковноисторическото слово се занимава с моменти от църковната история и извлича от тях религиозно-нравствена поука. Когато поучението наставлява в основни принципи на монашеството и в основни му добродетели и идеали, е аскетично. За паренетичното / учителното слово е характерен баланс между разсъдъчност и емоционалност в начина на изразяване. Набляга се на идеите и ценностите, в които риторът иска да убеди слушателя. За повишаване авторитета на изложените твърдения често се цитират евангелието, апостола и псалтира. Използват се аналогии и парафрази от определени старозаветни текстове. По този начин текстът придобива извънлично съдържание. Повечето поучителни слова имат триделна композиция, включваща увод, същинска част, финално наставление със завършваща формула. В ранния период на старобългарската литература много поучителни текстове не споделят тази конструкция. Преобладава „чист“ стил – ясна и кратка фраза, без дълги претрупани с украшения фрази. Този стил се изисква, за да може творбата да изпълни целта си – да може да напъти в правилно поведение и отношение в духа на християнството и да бъде лесно достъпна и разбрана. Талантливо написаната творба в жанра трябва да носи чертите на яснота и чистота на стила и мисълта. В края на IX в. тази жанрова форма е въведена в старобългарската литература, като един от първите автори е Климент Охридски, автор на поучителни и похвални слова, творящ в духа на Златоустовите образци. През епохата на цар Петър (927–969) манастирската култура е много развита и тенденцията за аскетичност в обществото е голяма, то тогава поучителните слова са предназначени най-вече за извънбогослужебно четене и се занимават с християнския етос. Представител на това явление е Петър Черноризец. Чрез неговите слова в страобългарската оригинална продукция се появява монашеското контеплативно поучение.
