Условното наклонение представя действието като зависимо от някакво условие. В старобългарски се е образувало с особена парадигма на глагола бъіти (бимь, би, би, бимъ, бисте, бѫ) и минало деятелно второ (елово) причастие. Причастните форми са се изменяли по род и число, а глаголът се е менял по лице и число, например сътворилъ бимь 'бих направил'. Още в старобългарския период специализираните форми на спомагателния глагол са се променили като са приели окончанията за аорист: бъіхъ сътворилъ. Към тези конструкции възхожда и съвременното българско условно наклонение.
