Приобщаването на Българската държава към културната орбита на Византия се изразява и в усвояването на нейната правна система чрез интензивна дейност по превод на старобългарски език на каноническо-правни текстове и такива със светска регламентация. Тя започва още по време на великоморавската мисия на св. Кирил и Методий и е продължена от българските книжовници през Х–ХІV в. Трудно би могло да се каже със сигурност по какъв път византийски законови текстове са проникнали в Българското царство през ІХ–Х в. – дали това е станало чрез посредничеството на Константинополските манастири, или от южно-италийска среда, или при управлението на цар Петър (927–969), като резултат от настъпилото сближение с Византийската империя. Най-ранната възможна година е ок. 870 г., когато Българската църква добива автономен статут и минава под духовната опека на Константинополската патриаршия. Интересът към византийската юридическа книжнина трябва да се отдаде, от една страна, на необходимостта да се получат сборници с църковно право, които да установят принципите на църковната организация, християнска дисциплина и поведение, а от друга, на високия престиж, който притежава правната традиция на Византия и на стремежа на българските владетели да превърнат езическа България в християнска империя по нейно подобие.
Преводът на Синагогата от 50 титула на Йоан Схоластик (VІ в.), съставянето на Закона за съдене на хората и Заповедите на светите отци се отнасят към най-ранния период от създаването на славянската книжнина. Въз основа на архаичния лексикален пласт и езиковата близост помежду им те се свързват с делото на св. Методий и неговите ученици във Велика Моравия. Често като допълнение към Закона за съдене на хората и доказателство за прилагането на закона във Великоморавия се разглежда Аноннимната хомилия в Клоцовия сборник. Всъщност по функции, структура, стилистика и по състава, в който влиза, тя е типичен богослужебен текст.
По време на Първото българско царство (ІХ–Х в.) са преведени в цялост закони и правно-канонични сборници като Номоканонът от ХІV Титула, Канонарият на Йоан Постник (VІ в.) и Еклогата. През този ранен период се превеждат само отделни части от Прохирона, отнасящи се до сключването и разтрогването на брака, до процесуалното и углавното право като част от състава на Номоканона от ХІV титула.
Както свидетелства писмото на руския деспот Яков Светослав до киевския митрополит Кирил ІІІ (ок. 1242 –1282) и предхождащата го бележка на преписвача Йоан Драгослав, завършил преписването на каноническия сборник на 7 януари 1262 г. в дните на българския цар Константин Тих Асен (1257–1277), към средата на ХІІІ в. Търновската патриаршия е разполагала с една от редакциите на Номоканона от ХІV Титула (известна като Номоканон на Св. Сава), в която каноните са придружени от тълкуванията на известния византийски канонист от ХІІ в. номофилакса Алексий Аристин. Към някои от тях са прибавени и коментарите на императорския друнгарии и секретар Йоан Зонара, канонист от ХII в. Номоканонът на Св. Сава включва не само Съборните правила и Правилата на Светите Отци, но и редица допълнителни статии за историята на Вселенските събори, произведения на Йоан Дамаскин (VІ в.) и др. С преводът на този правно-каноничен сборник сред славяните станат известни Прохиронът и т. нар. Моисеев закон. С периодът на Второто българско царство трябва да се свърже и появата на Пандектите и Тактикона на Никон Черногорец. През ХІV в. на Балканите се разпространява и славянският превод на един своеобразен азбучен справочник по православно-каноническо и светско право т. нар. Азбучна синтагма на солунския монах Матей Властар.
В славянската ръкописна традиция чак до края на XVII в. широко разпространение получават два правно-канонични сборника: т. нар. Псевдозонар (номоканон на Котелерий), чийто най-ранни славянски (български) преписи датират от началото на ХІV в. и един сборник, останал известен в науката като Номоканон при Великия Требник.
