Риторическите жанрове произхождат от трите основни модалности на публичното слово, които се различават по своето предназначение – учителна (съвещателна, приканване към определен тип действия или поведение), полемическа (в най-широк смисъл юридическа, политическа, свъзана с опровергаването или налагането на някаква теза) и тържествена (епидейтична, описателна), (вж. Кеnnedy 1983; Станчев 1983; Станчев 1985; Петканова 2001, 41).
Тези модалности от своя страна се реализират в конкретни жанрови форми - хомилии (беседи, тълкувания, oт ὁμιλία – разговор, беседа, инструкция), паренeтични творби (поучения, от παραίνεσις - съвет), енкомии (похвали, от ἐνκώμιον - в античността химн в чест на победител, хвалебствие за отделна личност, което по-късно авторите на риторики отъждествяват с похвала за лица, градове и дори животни) и панигирик (от πανηγυρικόν, публично тържествено слово или слово за празник) и др. Християнската култура променя до голяма степен фунциите, параметрите и вътрешната логика на риторическите текстове, като поставя акцент върху формите на дидактичното и тържественото красноречие и стеснява и преосмисля ролята на юридическата и полемическата риторика.
