Сборникът е основна форма на съществуване на средновековната литература. Съдържанието му, в което има повече от две произведения, представлява подбор от сродни или разнородни по съдържание и жанр съчинения, които са възникнали самостоятелно, имат собствена история на текста и могат да се срещнат и извън конкретния състав на сборника. Сборниците могат да се систематизират според няколко критерия: 1. Деление според предназначението им (функционален приницип): делови (богослужебни) и 'четивен' тип; в основата на богослужебните сборници стои тяхното обредно предназначение, връзката им с определени практически нужди - напр. пролози, требници, номоканони, химнографски сборници и т.н.; 'четивният' тип сборници се съставят главно въз основа на познавателните (образователните) или естетическите интереси на съставителите или на читателите; в някои случаи те са предназначени за индивидуална употреба. 2. Деление според устойчивостта на състава им (структурен принцип): сборници с устойчив състав и с неустойчив състав. Тези с устойчив състав се характеризират с устойчива връзка между съставящите ги произведения, поради което подредбата и съставът като цяло се запазват почти неизменни в различните преписи. Сборниците с неустойчив състав има подвижност и непостоянност на състава, често се създават от няколко различни източника по усмотрение на съставителя, който включва в тях произведения без определена система. Абсолютно устойчиви и неустойчиви състави не съществуват - при едните се извършват известни трансформации на състава, а при другите съществува устойчиво 'ядро' от съчинения. 3. Деление според съдържанието им (тематичен принцип). Това деление е според преобладаващата тематика - исторически, юридически, агиографски, химнографски и др. сборници. 4. Деление според жанровите им признаци: патерици, минеи, хронографи, пролози, палеи и др. Началото на формирането на старобългарските сборници се отнася към ІХ-Х в.